Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
После членовете на редколегията се почерпили в просторния кабинет на Лакшин, поседели и си отишли. А на дребните риби хич не им се искало да се разотиват в последния ден. Събрали по една рубла, някои от скромните автори донесли още пиене и мезета и намислили: я да идем в кабинета на Твардовски! Вече било тъмно, светнали лампите, наредили чиниите, чашите, насядали там, където рядко ги допускали и не заедно, — „те ни изоставиха“. На бюрото на Твардовски никой не седнал, сложили му чаша.
На другия ден очаквали идването на новия Главен. Само че не — и това пак е по съветски! — натиканият в устата на апарата документ, кой знае защо, не тръгнал веднага. С такова темпо бяха ги душили час подир час — и изведнъж им омекнали ръцете и всичко замряло. Искало се само от пет съседни стаи да се съберат секретарите на СП и да приемат постановление — но явно не били получили върховното телефонно съгласуване и машината засякла и всички се вцепенили в кабинетите си — и Твардовски в своя, на Пушкиновия площад, очаквайки присъдата си. И така се занизали дни, и втора седмица — Твардовски пристигал, трезвен, тревожен, очаквал телефонно обаждане, идване, сваляне, — нито се обаждали, нито идвали… Най-сетне той се обадил, за да ускори удара, но като й се изпречи нещо на нечистата сила, никаква я няма! — криел се Воронков, не вдигал телефонната слушалка, тази техника съветските бюрократи са я отработили до съвършенство: по-лесно е да долетиш до тях с крила и да пробиеш покрива с главата си, отколкото да научиш от секретарите: съществува ли той изобщо на тоя свят, кога ще дойде, кога можеш да му се обадиш! И една вечер, когато Твардовски вече си бил тръгнал, а секретарката му още била там (и сто на сто моментът е бил много точно пресметнат!), Воронков се обадил лично, в игриво-драматичен тон: „Тръгнал ли си е вече? Ах, колко съжалявам… Той сигурно ми се сьрди. Всичко съм изпратил в Централния комитет. А аз сам — какво мога? Без Централния комитет гък не мога да кажа.“ И достатъчно точно го разбрали в редакцията: Воронков се клати, може и да изхвърчи, не е свършил работата както трябва.
Решението увиснало, решението можело и да не се състои. Макар че такова тягостно изчакване под секирата не е най-доброто време за размисли, но всички взели да се питат: ако Твардовски не го свалят, може би списанието още съществува? щом има Твардовски — има и списание? можем ли да останем и да се борим? Но тъй като за свалянето на Лакшин, Кондратович и Виноградов вече било напечатано във вестника, това според съветските представи е невъзвратимо, невъзстановимо, защото и най-закъсалото жълто-кафяво съветско вестниче не може да греши. Бившите заместници на Твардовски вече ходели на новите си длъжности, но всеки ден се отбивали и тук — и в това ново положение се изяснило, че любимците на А. Т., неговите заместници, не искат Твардовски изведнъж да остане без тях: не можели да си представят „Новый мир“ без себе си.
Гине се по различен начин. „Новый мир“ според мен загина без красота, с превит гръб. Никакво дори помръдване към публична борба, когато тя вече е изпробвана от други и дава резултат! Да не споменавам, че нито веднъж не посмяха, още приживе на списанието, да пуснат в самиздат спряна от цензурата статия или абзаци, както направи с „Майстора“ Е. С. Булгакова. Ще рекат: бихме погубили списанието. Ама все едно го погубиха, натам вървяха вече работите, вече гърлата им хриптяха, но все пак да не са на колене! През тия февруарски дни нито едно отворено писмо до самиздат (а защото — риск за партийните членски карти и следващите служби на изгонените членове?), плахост дори в ходатайствата по команда, две унизителни писма на Твардовски до „Литгазета“. Нещо по-лошо: Твардовски и Лакшин, без да се гнусят, посетили нищожния писателски конгрес на РСФСР, който се проведе скоро след това. Твардовски отишьл и седнал в президиума и се усмихвал на общите снимки, с ментарджиите, сякаш специално показвайки на цял свят, че изобщо не е преследван и засегнат. (Ами като си отишъл — вземи думата!) А Лакшин по такъв начин външно демонстрирал верноподаничеството си, а в кулоарите ловял ново-мировските автори и ги увещавал да изтеглят ръкописите си. Тъкмо тази насока на усилията на старата редакция беше неблагородна. И изобщо не бива да изнудваш жертви от другите, можеш само да призоваваш към тях, но едва след като лично покажеш как се прави това. Отиващите си членове на редколегията не се съпротивляваха, не се бориха, покорно вдигнаха бялото знаме — освен Твардовски — и не пожертваха нищо, отиваха на осигурени служебни места, но от всички останали след себе си ожесточено изискваха жертви: след нас — опожарена земя! Ние паднахме — да не оцелее и никой от вас! За да се потресе по-скоро и по-нагледно светът от духването на нашия светилник: всички автори трябва непременно и незабавно да напуснат „Новый мир“, изтегляйки ръкописите си, който постъпи иначе, е предател! (А къде да се печатат те?) Целият апарат — редакторите, секретарките, ако се опитат да правят след нас нещо хубаво, са предатели! Особено пък още неизключените членове на колегията — трябва незабавно да подадат оставка, да се махнат на всяка цена! (С излизане от СП ли? С гражданска смърт ли? Подчинявайки се на тази линия, 60-годишният тежко-болен Дорош подал заявление, не го освобождавали — значи е предател!).