Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
По-плитка епитафия за „Новый мир“ не можеше да се произнесе и по този начин да се изрази плиткостта на собственото ти разбиране за това наистина голямо дело.
Впрочем самиздат не е глупак, ориентира се: тези панегирици не бяха приети от него, не се разпространиха, изчезнаха; и до мен стигнаха само благодарение на редакционните кръгове. И ме огорчиха не по-малко от статията на Дементиев.
От останалите членове не скрих, че осъждам цялата им линия в кризата и краха на „Новый мир“. Точно така било предадено на Твардовски (сигурен съм, че от Лакшин), само че без горните мотивировки.
И отново, за кой ли път, лодчицата на приятелството ни с Трифонич потъна в тъмните дълбини. Затиснати от един и същи ботуш, млъкнахме — разделени.
Самотата ми впрочем не беше самота, а дейна работа над „Август“. И не станах слаб извън Съюза на писателите, и не отслабнах без списанието, напротив, само по-независим и по-силен — вече пред никого не се отчитам, никакви странични съображения не ми връзват ръцете. Der Starke ist am machttigsten allein — без слаби съюзници по-свободни са ръцете на самотния.
А самотата на Трифонич беше пълна с болката от пълното, както го е усещал, предателство: години наред той се беше жертвал заради всички, а за него сега никой не искаше да се жертва: не напускаха „Новый мир“ сътрудниците и много малко от авторите се оттеглиха. Цялото това губивреме с редакцията „в сянка“, с непрекъснатите обсъждания какво се прави в реалната, сигурно още повече го е съсипвало и е засилило започналия от потиснатостта му скрит развой на болестта.
Не щеш ли, защитата на заловения Ж. Медведев отново ни сроди. Аз както обикновено писах до самиздат, а Трифонич заминал за болницата в Калуга (покрай портата на моето Рождество, останало си завинаги неоткрито и невидяно от него), шашвайки там с появата си всички лекари палачи.
Наближаваше 60-годишният юбилей на А. Т., отваряйки ьзможност отново да разменим по някоя дума. Телеграфирах му:
„Скъпи наш Трифонич! Пожелавам просторни дни, прекрасни находки, щастливо творчество през зрелите години! В постоянните спорове и разногласия неизменно нежно любящ ви, благодарен ви Солженицин.“
Казват, че много се зарадвал на телеграмата ми, уединил се с нея в кабинета. Можеше и да не ми отговаря, на юбилярите това им е трудно, но той ми отговори:
„Благодаря ви, скъпи Александър Исаевич, за добрите думи по случай моята 60-годишнина. Макар че не споделям с вашите възгледи, неизменно ви ценя и обичам като художник. Ваш Твардовски.“
И — в съответствие с темповете на нашите отношения — след още няколко месеца щяхме да се видим с него. Написах му нисмо, молейки за разрешение да му покажа през октомври моя завършен роман. Знаех, че това ще му достави удоволствие.
Но не получих отговор. А научих, че имал рак (и го крият от него). Ракът е орисията на всички отдаващи се на парливо злъчно оскърбено потиснато настроение. В теснотия се живее, оскърбленията убиват. Така загинаха вече мнозина у нас: след обществен разгром — току-виж, умрял. Сред онколозите е разпространено такова гледище: раковите клетки цял живот кротуват във всеки от нас, а започват да растат, щом се разклати… да речем, духът. Само изключителното здраве на Твардовски независимо от всички грешки на кремълските конски доктори му дава още много месеци живот, макар и на легло.
Има много начини да се убие един поет. Твардовски го убиха с това, че му отнеха „Новый мир“.
Февруари 1971
Жуковка
ТРЕТО ДОПЪЛНЕНИЕ
Декември 1973
НОБЕЛИАНАТА
„Нобелиана“ не съм го аз измислил, това е краткият телеграфен адрес на Нобеловия фонд (Nobelianum), а освен туй така е прието да се обозначават разните проточени тържества или пищни оркестрови разработки. С мен тържество — не тържество, мъка — не мъка, но сред пълна бъркотия разработката се проточи цели две години.
В нескованите страни какво представлява присъждането на Нобелова награда на писател? Национално тържество. А за самия писател? Покорен връх, най-висока точка в живота. Камю казвал, че не е достоен. Стайнбек — че е готов да заръмжи като лъв от радост. (Вярно, Хемингуей не пожелал да си губи времето с такива глупости, отговорил, че му е по-интересно да пише поредната си книга — и това също е вярно, макар и да съдържа известно кокетство.)