Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но това с разум не се претегля: като ти запари под краката, като разбереш, че си стъпил на тиган, а не на земята, как да не заподскачаш? Срамота е да си исторически романист, когато душат хора пред очите ти. Редно ли беше авторът на „Архипелага“ да мълчи дипломатично за днешното му продължение. Затварянето на Ж. Медведев в лудница беше за интелигенцията ни дори по-опасно и по-принципно от чешките събития: това беше примка на самото ни гърло. И реших — да пиша. Първите редакции започвах доста страховито:
(тоест към всички тях, палачите. Отначало особено се паля, после ставам по-умерен). През лагерното време добре бях опознал и разбрал враговете на човечеството: те уважават юмрука, нищо друго, колкото по-силно ги халосам с юмрук — толкова по-спокоен ще бъдеш. (Западните хора изобщо не могат да разберат това, все с отстъпки се надяват да ги смекчат.) Щом отворех очи сутрин — влечеше ме не към романа, а да препиша още веднъж Предупреждението, това беше по-силно от мен, не ми даваше мира. Откъм петата редакция стана по-меко:
През ноември 1969-а ме упрекваха, че с бързото изстрелване на отговора до СП съм попречил на братята писатели и на обществеността да се застъпят за мен, че съм ги стреснал с резкостта си. Сега, за да не натопя с резкостта си Медведев, аз се овладях, изчаквах, дадох на академиците да се изкажат и чак на Свети Дух, в средата на юни, пуснах моето писмо. По делото на Жорес то може и да се е оказало излишно — властите и бездруго си бяха глътнали езика. Но за сметка на това за лудниците се изказах много остро, тоя-оня все пак съм стреснал, ако не на Лунц, на някой друг може да му се свие сърцето оттук нататък.
Това писмо не можаха да ми го простят. И доколкото има достоверни сведения, през същите тия юлски дни решили да ме изгонят в чужбина. Челните соцреалисти (май че дванайсет на брой като апостолите) подготвили молба към правителството да изгони мерзавеца Солженицин извън пределите на свещената родина. Нова идея тук нямаше, но все пак бе даден официален ход на делото. Марков и Воронков, чевръст впряг, я изпратили на „Литгазета“, съпроводена, както казват, с вече готово постановление на Президиума на Върховния съвет за лишаването ми от съветско гражданство.
Но и този път машината не се задейства, някъде заяло някое колелце. Според мен прекалено явна и близка бешо връзката с Жоресовата история, неудобно беше да ме изгонват за това, отложиха го с два-три месеца, все щях да допусна още някакво провинение…
А през това време Мориак, лека му пръст, подел кампания да ми издейства Нобеловата награда. И пак се развали цялата игра на нашите: ако ме екстернират сега — ще излезе, че е в отговор на Мориак, пак е глупаво. А ако ми дадат наградата — заради наградата ще ме изгонят, отново глупаво. И затаили замисъл: първо да удушат наградата и чак след това да ме екстернират.
(А аз през тая есен тъкмо довърших, довършвах „Август“.)
Майстори сме в душенето на награди. Събрана била важна писателска комисия (начело с Константин Симонов, многоликия Симонов — хем преследван благороден либерал, хем и пръв приятел с големците). Комисията трябвало да замине за Стокхолм и социалистически да нахока шведската общественост, че не бива да служи на тъмните сили на световната реакция (срещу такива аргументи никой на Запад не устоява). Но за да не се харчат излишни командировъчни, насрочили заминаването на комисията за средата на октомври, тъкмо навреме. А Шведската академия взе, че обяви две седмици преди обикновено, вместо на четвъртия четвъртък — на втория! Ах, какъв вой надигнаха нашите, как си захапаха лактите!…
За мен 1970-а беше последната година, когато Нобеловата награда още ми трябваше, още можеше да ми помогне. След това — щях да започна битката без нея. Беше дошло време да взривя на Запад „Архипелага“. Вече бях започнал да подготвям издалеч публична декларация по този повод (запазил се е първият вариант): „…Защо вкарването на тукашни хора в психиатрични болници не възмущава Запада така, както медицинските експерименти на нацистите?… Извършваме предателство спрямо покойниците и се опозоряваме с мълчанието си. Но ще дойде време за съд и търсене на сметка — и нека тази книга бъде свидетел.“