Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но „Литгазета“ щеше да изневери на характера си, ако не беше се изтарикатила. На другия ден и фалшификацията се появи, естествено, и бевъзвратното обявяване за извеждането на четиримата членове на редколегията, и писмото на А. Т., което той вече се беше изпренадал да чака в печата, но което не му правеше чест ни най-малко:
…поемата ми… по абсолютно незнайни за мен пътища, естествено, против волята ми… в емигрантското списанийце „Посев“… изопачен вид… Нахалността на тази акция… безпардонната лъжливост… провокационното заглавие… уж че тя била „забранена в Съветския съюз“. (А не е ли забранена? Нима не питате приятелите си: „Прочетохте ли поемата ми?“ А нима това писмо ще й отвори отпечатването в СССР?)
И — за какво бе платена тази цена? За това, че разпъдиха вашата редакция ли, Александър Трифонич?…
Пречупиха го…
Беше прехвърлена мярката на униженията, мярката на издръжливостта и на 11 февруари Твардовски подписал толкова години изцежданото от него: „Моля да бъда освободен“…
А освен туй не знаехме: на същия 11-и го викнали на „съвещание на членовете на Президиума на КОМЕСКО“ — е, на нашите задължителни представители в угодническата Вигорелиева организация, която сега все пак се озъби заради мен. И Твардовски — за какво плащайки сега, днес? — подписал продиктуваната му молба за освобождаване от длъжността вицепредседател на КОМЕСКО — тоест предал още една позиция, предал себе си и мен, макар и безвредно. И с най-искрено чувство ме прегърна на другия ден, без изобщо да споменава за това, без дори да го разбира. Нали, щом партията ти нарежда — трябва да подпишеш.
На 12-и пак минах през редакцията. Всичко вече беше различно — при редакторите не очакване на съдбата, при писателите — не опит за бой. Разчистваха бюрата. В голямо количество нахълтаха автори, вземаха ръкописите си (после някои ще ги върнат). Други ръкописи се късаха в кошчетата за отпадъци, в торби и подовете бяха покрити с накъсани хартийки. Това приличаше на масово арестуване на редакцията или на интерниране, на евакуация. Тук-там донасяха водка, авторите и редакторите си пийваха като на помен. Но в кабинета на А. Т. за писателите както винаги нямаше отворен достъп. Неколцина от тях с водка и салам отидоха в кабинета на Лакшин и го помолиха да повика Трифонич, но от името на А. Т. Лакшин се извини и отказа. Вече и за сваления Главен беше неприлично ей тъй непартийно да се появи сред недоволните автори.
Заварих А. Т. в кабинета му пак сам, но на крака, пред отворените библиотечни шкафове, също зает със сортиране на папки и книжа. Каза ми, че изпитвал облекчение от подаването на молбата. Съгласих се: вече не биваше да остава. Само че във вчерашното писмо имаше една фраза (да беше само една!)… Че поемата уж била забранена.
Трифонич взе да ми възразява оживено, дори изахка, колко зле се ориентирам (изахка, защото усещаше гафа си):
— Това не сте го разбрали! Това е много деликатна фраза. Тъкмо заради нея не искаха да отпечатат писмото ми! Ами нали съобщих на целия Съветски съюз, че съществува такава поема и я спират?!
Не исках да го разубеждавам, не търсех изостряне.
Споменах за наближаващата му 60-годишнина. Той пресметна, че е водил „Новый мир“ на два пъти цели 16 години, а нито едно руско списание никога не е съществувало повече от десет.
— До седемдесетата, А. Т., като нищо можете да пишете! — утешавах го аз.
— Абе Мориак е на осемдесет и пет и как пише! — Погледна ме: — Бунин например през живота си никого не е хвалил освен Твардовски, а взел, че похвалил Мориак.
А ето го и зрънцето:
— А. Т.! На големите нищо им няма: на Лакшин, на Кондратович, на тях вече са им уредили постове, ще им дават заплати. А дребните риби какво ще правят?
— За Виноградов ли става дума? Той още по-добре ще се уреди.
— Не, за апарата.
Не ме чу. Не ме разбра! Както тогава с „Вехи“ — просто не ме разбра, самото понятие „апарат“, още 20 души, които…
— За авторите ли? Те няма да публикуват в „Новый мир“.
Вярно, на другия ден, на 13-и, А. Т. тръгнал да обикаля всички стаи на трите етажа, където никога не бил влизал: отивал да се сбогува. Едвам сдържал сълзите си, бил потресен, трогнат, на всички казвал добри думи, прегръщал ги… — но защо нито веднъж дотогава не бил събирал тия свои две дузини? И защо днес не се борели, а толкова трогателно, толкова трагично се предавали?
(Разказваха ми за тази сцена през дните, когато се канех да описвам раздялата на Самсонов с войските, — и приликата между тези сцени, а тутакси и силната прилика на характерите ми се разкри! — същият психологически и национален тип, същите вътрешно величие, едромащабност, чистота — и практическа безпомощност, и изоставане от века. Още и — аристократичността, естествена в Самсонов, противоречива в Твардовски. Започнах да си обяснявам Самсонов чрез Твардовски и обратното — и по-добре разбрах всекиго от тях.)