Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Това беше на вилата на Ростропович, първите месеци там, тъкмо се бях настанил. Станах. Леко ми настръхна косата. Може би след някой и друг час ще дойдат да ме приберат. За ръкописите, за вариантите, за книгите — много неща трябваше да преценя едновременно, прекалено много! Ако ще цял живот да се готвиш, винаги те сварва не навреме. Излязох да се поразходя по горските алейки. Беше не като за сезона топла ветровита, влажна, тъмна вечер. Аз се разхождах, поемах въздуха с гърди. И не намирах в себе си нито борба, нито съмнение: всичко вървеше според предначертаното.
Между любимите ми образи е Пушкиновият царски син Гвидон. За да са сигурни, че ще погубят бебето, тикнали го и го засмолили в бъчва заедно с майка му и хвърлили бъчвата в морето. Но бъчвата не потънала, а аршинното бебе растяло с часове, понапънало се, протегнало се,
вярно, на чуждоземен бряг. Но, нека отбележим, и самото то излязло и пуснало майка си.
Не до точността на чуждия бряг трябва да съвпадне образът и непомерно голяма е честта да пусна на свобода Майката, но как пращят под ходилата и над темето ми дъната, как отскачат от бъчвата дървените клинчета — това го усещам от няколко години насам и само точния момент не долових — кога именно съм издънил бъчвата, направил ли съм го вече? Дали не тъкмо в момента, когато изключването ми
от СП се превърна в гръмко поражение на нашите и моите гонители? Когато стената от трийсет и един западни писатели, декларирайки единството на световната литература, обяви в писмото си до „Таймс“, че не ще допусне да ме тормозят? Или това тепърва ще стане? И сега, докато пиша, не ми ли предстои?
Нещичко от това пращене стигаше до ушите на онова решилище, което посмя да прегази Чехословакия, а мен — не, нещичко от онази бодлива натрошена дървесина отхвърчаше към тях, защото не ме изгонваха в чужбина, не (един час по-късно ми донесоха открадната от редакцията утрешна „Литгазета“), а само ме канеха да замина, само ми разрешаваха.
А това е друга работа. На екибастузкия незнаен концлагерист ако бяха предложили — една минута нямаше да се колебая. Но на мен — какъвто съм сега — да ми предлагат? В отговор им пуснах по Москва устен самиздат:
— Разрешават ми да напусна родния си дом, големи благодетели се пишат. Аз пък им разрешавам да се изселят в Китай.
Те ми правят намек в още един вестник. В още един. На Запад отзвукът е значителен. И норвежците — твърди духом хора, единствените в Европа, които дори за минута не прощаваха и не забравяха за Чехословакия, — ми предложиха дори подслон в страната си — почетната резиденция на Норвегия, присъждана на писател или художник. „Нека Солженицин сложи писалището си в Норвегия!“ Няколко дена бях под това впечатление. Втората ми родина сама се обади, сама разпери ръце. Север. Зимата е като в Русия. Селска покъщнина, дървени съдини като в Русия.
Пауза. Началствата се спотаиха. И аз си траех.
Трудно се разделя човек с парливия концлагеристки замисъл, ненапечатаните книги крещят, че искат да живеят. Но със скръбен контур се надигаше и друга една особена превита лагерна мисъл: нима сме такива жаби и зайци, че трябва да бягаме от всички? Защо толкова лесно трябва да даваме земята си на тях? Ами като се почне от 17-а година, всички даваме, всички дават — така май е по-лесно. Колцина вече са се поддали на тази грешка — надценили са техните сили, подценили са своите. А имало е хора — Ахматова, Палчински, които не заминали, които отказали през 1923-та да подпишат заявление за лесно излизане в чужбина?
Нима сме толкова слаби, че не можем да се поборим тук!
А на властите тази мисъл май вече им узрявала в главите: да се отърват от неугодните чрез екстерниране в чужбина — мисъл на Дзержински и Ленин, план за „трета“ емиграция, което тогава не можехме дори да си представим, в края на 69-а и началото на 70-а. На разни закрити семинари съвсем открито обявявали: „Солженицин да се маха в чужбина!“ Първоосведоменият Луи щъкал по посолските приеми, предлагал на западните дейци: „Няма ли да поканите Солженицин да изнесе някоя и друга лекция у вас?“ — „Нима ще го пуснат?“ — учудвали се те. — „Ще го пуснат!“
Но публично не казваха нищо повече. Есенната ми криза май отмина, проточи се. От вилата на Ростропович, където живеех без каквито и да било права, адресно нерегистриран, на всичко отгоре в правителствена зона, откъдето всекиго могат да изселят само с кутре, не ме изселваха, не ме проверяваха, не идваха. И постепенно в мен се изгради външно и вътрешно равновесие, пишех като луд моя „Август“ и през тая година, 70-а, щях да си кротувам, нямаше да ми се чуе гласът. Ако не беше нещастният случай с Жорес Медведев в началото на лятото. Тъкмо през тия месеци със завършването на първата редакция и започването на втората се определяше успехът или неуспехът на цялата форма на моя „Р-17“, а толкова ми трябваше успех! Толкова ми трябваше систематичен обемен разказ именно за революцията: защото скоро така ще я заплетат и свои, и чужди, че не можеш разбра къде е истината. И благоразумни доводи за жребия на писателя ми изреждаха моите разубеждаващи ме приятели.