Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Но след като цялата новомировска биография се състоеше от постоянни компромиси с цензурата и с партийната линия — тогава защо да се забранява на авторите и на апарата да подхванат и продължат тая линия на компромиси, докато може? Сякаш окаляният „Новый мир“ става по-отвратителен от всички други отдавна окаляни списания. Като не можахте да предотвратите разгрома, като не можахте да овардите кораба цял, поне оставете всеки да се цамбурна сред отломките както знае. Не! в това те бяха непримирими.

Защото, както се случва, виждаха дългогодишната си жизнена линия съвсем другояче — далеч не като вечна превитост пред компромисите (тя и не може да бъде друга за едно списание под такъв режим!). Виждаха я съвсем другояче, високо и стройно — и това пролича, когато посмяха все пак да се свържат със самиздат, посмяха: написаха два анонимни — и изключително партийни! — панегирика за покойното списание. (И защо трябваше да действат толкова плахо: съвсем не е опасно, защо анонимно? Вероятно защото авторите са били длъжни да не разкрият близостта си до старата редакция — а и бездруго проличаваше осведомеността им: кое е останало в портфейла на старата и как преминават дните на новата. Не е трудно да се познаят, да се съзрат и лицата им.)

Смърдеше начинът, по който бяха се подписали: Литератор, Читател, — по най-долния образец на съветските вестници. Читателят започва с подробен, дотеглив епиграф (пак лесно се познава стилът), а и от кого е епиграфът? — от Маркс! — това се пише през 70-а година, пише се за самиздат! А по-нататък и Ленин се цитира — о, мислене на наплашен от цензурата човек, как издаваш похватите си!… През същия февруари, когато разгониха „Новый мир“, гнъсният съд над Григоренко тикна първия честен съветски генерал в лудница; дузината „Хроники“ на избледнелите си от четене пелюрени страници вече беше назовала стотиците герои, дали за свободата на мисълта — свободата на тялото си, заплатили със загубване на работата си, със затвор, интерниране, лудница, — анонимите обявяват разгромявалото на „Новый мир“ за „най-важното събитие във вътрешния живот“, което „ще има значителни политически последици“ (за да има последици, трябва самите вие да действате по-смело); надуто хвалят себе си: „нашите най-честни уста“ (по-честни, отколкото на онези, които са в затвора ли?), „непобедимостта на ново-пировската Правда“ (и в спомените на маршал Конев? на коминтерновците?), „най-важният елемент в нормализирането на съветското общество“, „глас на народната съвест“ (одобрил окупацията). „То единствено устоя в подкрепата на пречистващото движение след XX конгрес“ (в какъв смисъл пречистващо! че стовари всички грехове на режима върху Сталин ли?). Тази линия на вярност към XX конгрес на КПСС искрено се схваща от авторите като „дух на фундаменталните проблеми… в които е цялата ни историческа съдба“. Стига да се надвие „положителният фанатизъм“ на „сталинистите екстремисти“, е, разбира се, и на „отрицателният фанатизъм… безпроблемното нихилистично критиканство и озлобеността“ — ами че това може на „Правда“ да се изпрати, защо анонимно бе, братлета? Това верноподаничество особено смърди, защото е анонимно и в самиздат! На страниците на „Новый мир“ биха могли да го оправдават барем с цензурата… И тъй, коя е главната беда от разгонването на „Новый мир“? — „сега на нашите врагове ще им бъде значително по-лесно да се борят срещу идейното влияние на комунистическото движение в цял свят“. Но най-важен от всичко, разбира се, е „социализмът“! — само той е „способен да бъде прогресивна историческа алтернатива на света на капитала“ (направо от минали през цензурата страници), „неумъртвената в народа способност към борба за същински социализъм“ (друг път! потърсете къде е останала тя, само не и в нашата страна). А кой е виновен за несполуките на социализма? Че кой може да е! — както винаги Русия: „извращенията на социализма се коренят в многовековното наследство от руския феодализъм“ — нима ще допуснем, другари, че социализмът е порочен сам по себе си, че изобщо не е осъществим в доброта?!