Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И през 1958-а като рязански учител чак завидях на Пас-тернак: ето с кого се е удал замисленият от мен жребий! Той ще изпълни това! — сега като замине, па като каже реч, па като напечата всичко свое останало, тайно, което е било невъзможно да рискува, докато живее тук! Ясно е, че посещението му няма да трае три дена. Ясно е, че няма да го пуснат да се върне, ама междувременно той целия свят ще промени, и нас ще промени, — и ще се върне, но като триумфатор!
След лагерните ми „университети“ аз, искрено, бях неспособен да очаквам, че Пастернак ще избере друг начин на действие, че ще има друга цел. Аз го мерех с моите цели, с моите мерки — и се гърчех от срам за него като за себе си: да се уплаши от някакви вестникарски ругатни, как е можал да отслабне пред заплахата да го екстернират и унизено да моли правителството, и да мънка за своите „грешки и заблуди“, за „собствената си вина“, вложена в романа, да се отрича от собствените си мисли, от своя дух — само и само да не го екстернират. И „славното настояще“, и „гордостта за времето, в което живея“ и, разбира се, „светлата вяра в общото ни бъдеще“ — хем не е някой професор, на когото му дърпат ушите в провинциален университет, а световноизвестен наш Нобелов лауреат! Не, ние сме безнадеждни!… Не, щом си призован на бой, хем в такива превъзходни обстоятелства, — тръгвай и служи на Русия. Жестоко-упречно го осъждах и не му намирах оправдания. Превеса на привързаностите над дълга аз и от младини не мога да простя и разбера, та какво остава за един озверял концлагерист (Никой не би могъл да ми набие в главата, че Пастернак вече се е и напечатал, и изказал, и че стокхолмската му реч би могла да се окаже не по-страховита от вестникарските му оправдания.)
Толкова по-ясно разбирах, замислях, изскубвах от бъдещето: на мен ми трябва тая награда! Като стъпало в позицията, в битката! И колкото по-рано я получа, по-твърд ще стана, толкова по-силно ще ударя. А тогаз във всяко отношение ще постъпя обратно на Пастернак: твърдо ще приема, твърдо ще замина, ще произнеса извънредно твърда реч. Значи ще ми затворят пътя за връщане. За сметка на това: всичко ще напечатам! Всичко ще изрека! Целия заряд, трупан от лубянските карцери през степлаговските зимни разводи — за всички удушени, разстреляни, уморени от глад и замръзнали! Веднъж да се добера до Нобеловата трибуна — и да трясна. За всичко това съдбата на изгнаника не е прекалено скъпа цена. (Направо физически виждах и завръщането си след малък брой години.)
Но „Иван Денисович“, разграбен по цял свят като хрушчовска политическа сензация, не повече (в Москва преправен на английски от измекярина халтураджия Р. Паркър), — не ме приближи кой знае колко до Нобеловата. Просто си го бях втълпил, смесвайки замисъла с предчувствието, не знам защо вярвах и я чаках като неизбежност. Макар че Пастернак със самоотричането си, а след това и със скорошната си смърт преграждаше пътя на следващия лауреат да дойде от Русия: как можем да даваме наградата на руснаци, щом тя ги убива?…
А годините вървяха, книгите все се пишеха, а да ги напечатам — не бива, ще ми отрежат главата, и все по-трудно става да ги държа в тайна, и все по-обидно ми е да ги дипля без полза, — и какъв е тогава изходът за нелегалния писател?…
През всичките години в едно не се променях, останах си такъв, какъвто се бях изковал в лагера, както бях мислил заедно с лагерните си другари: най-силната позиция е да се бие по нашето мъртвило с лагерното знание, но — оттам. Тогава всичките ми оръжия са в моите ръце, нито една дума повече не се премълчава, не се изопачава, не се снишава. И това го бях усвоил толкова трайно, че когато през 68-а Аля (Наталия Светлова), смаяна, разпалено взе да ме убеждава, че е тъкмо наопаки: оттам всичките ми думи ще отскачат от желязната кора, обгърнала нашата страна, а докато съм вътре — приемащата пореста маса ги попива, допълвайки, доизграждайки недоизреченото и намекнатото, — аз се смаях на свой ред. Реших: така разсъждава, защото не е лежала в лагер.
А не ми беше случайна събеседничка и не еднократна. Към 1969-а реших да й предам цялото си наследство, всичко написано — и окончателните редакции, и междинните, черновите, бележките, съкратеното, помощните материали — всичко, което ми беше жал да изгоря, а да го пазя, пренасям, помня, да конспираторствам, вече нямах глава, сили, време, обеми. Тъкмо бях прехвърлил петдесетте и това съвпадна с една черта в работата ми: вече не пишех за лагерите, бях довършил и всичко останало, предстоеше ми съвсем нова огромна работа — роман за 1917-а (както си мислех отначало — за десетина години). В този момент навременно беше да се разпоредя с цялото си минало, да напиша завещание и да осигуря всичко това да се запази и осъществи вече и без мен, независимо от мен от наследнически, твърди и верни ръце и от сродно мислеща глава. Почувствах се щастлив, почувствах се облекчен, когато намерих всичко това заедно, и през цялата 1969-а се занимавахме с предаването на архива. Пак тогава, заедно, намерихме начин да дадем пълномощно на адвоката Хееб да защитава интересите ми на Запад и да създадем опорен пункт в чужбина като наш филиал и продължение, в случай че и двамата загинем тук. И — сигурен „канал“ натам за двустранна връзка. Безшумно, невидимо литературното ми дело се превръщаше във фортификация.