Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Едновременно с цялата тази работа въпросът къде ще съм и какво ще стане с мен след година, след две имаше съвсем не теоретично значение, от това на всяка крачка зависеше как ще решавам. На всичко отгоре имах и други живи планове: още от 1965-а беше ми хрумнало да създам списание — я бъдещо, в свободна Русия, я самиздатско, и още сега. (Подзаглавието му беше: „Списание за литература и обществени потребности“, с раздели — проза, критика на литературата и изкуството; най-нова история на Русия от ХХ век; човечество и съвременност; бъдещата уредба на Русия; книжен преглед.) През лятото на 69-а седяхме с Аля край Червен ручей на брега на Пинега и разработвахме такава сложна система за издаване на списанието, при която то ще се издава самиздатски тук (отдел разпространение — и по-дълбоко от него — действащата редакция — и още по-дълбоко — редакцията „в сянка“, готова да поеме работите, когато се провали действащата, и да си създадем втора „в сянка“), а аз ще съм може би тук, а може би и там, но я в този случай ще разписвам за печат списанието (ще участвам в него оттам). И при всички тези разработки нито веднъж не постигнахме единодушие по основния въпрос: Аля смяташе, че човек трябва да живее и да умре в родината си при всякакъв обрат на събитията, а аз, по лагернически: нека умират баламите, а ла искам да се напечатам приживе. Да живея в Русия и всичко да напечатам — тогава още ми изглеждаше прекалено рисковано, невъзможно.)

Сякаш за подигравка тъкмо през тия дни забягна на Запад Анатолий Кузнецов, край Пинега чухме за това по транзистора. Началствата се стреснаха, а той ликуваше, сигурно си е мислел, че сега ще преобърне цялата история. Това е грешката на бегълците, изместването на мащабите. А най-важното беше, че тук у нас, в СССР, почти поголовно не го одобри образованият кръг, и не само заради податливостта му пред хората на ГБ, заради играта на доноси, а и заради самото му бягство: лек жребий! На човек неизвестен, изтормозен, може да му се прости, но на писател? Какъв наш писател си тогава? Нерационални хора сме ние: десетилетия наред бродим и газим оборския тор, мрънкаме, че ни е зле. И не правим усилия да се измъкнем. А ако някой издрапа и хукне надалеч, викаме: „Изменник! Не е наш!“ (Това се обърна впрочем скоро и рязко: щом поразхлабиха клапата на емиграцията, натам се устремиха и доста писатели и образованият кръг не започна да осъжда това.) А как ли е мислело правителството? Сигурен бях: също като мен. Докато съм тук, в кафеза, — аз съм им полустрашен, винаги могат да ми видят сметката. А оттам съм им ужасен, ще сколасам (преди да са ми забили нож между ребрата, преди да са ме отровили, застреляли или изхвърлили от влак), ще сколасам да извадя на показ всичко, което са крили половин век! — и след такова цапардосване няма да има живот за тях или ще остава само да се дотътрят до гроба (така ми се струваше).