Гробище за домашни любимци

Луис беше облян в пот, ризата прилепваше към гърба му. Наоколо цареше тишина, само от „Хамонд Стрийт“ долиташе далечното боботене на преминаващите коли.

Не може да няма начин да се влезе в гробището.

Не може да няма.

„Хайде, Луис, погледни истината в очите. Може да си откачил, но не чак толкова. Вероятно ще успееш да се изкатериш по оградата, но трябва да си опитен гимнастик, за да се прехвърлиш над заострените й върхове, без да се набучиш на тях. Да предположим, че съумееш да я прескочиш — как ще изнесеш тялото на Гейдж?“

Той продължи да върви. Смътно усещаше, че обикаля в кръг около гробището, без да му хрумне конструктивна идея.

„Добре, ето какво ще направя. Тази вечер ще се прибера в Лъдлоу и ще се върна тук утре късно следобед. Ще вляза през главния вход и ще се скрия някъде до полунощ или до по-късно. С други думи, ще отложа всичко за утре и ще се съобразя с онова, което не съм предвидил.

Прекрасна идея, о, велики свами16 Луис…, но междувременно какво да правя с инструментите, които хвърли през оградата? Кирка, лопата, фенерче… накратко, пълна екипировка на човек, който се кани да разкопае някой гроб.

Пакетът падна в храсталаците. За Бога, кой ще го намери?“

Последното звучеше разумно. Но нямаше нищо разумно в задачата, с която се бе нагърбил и сърцето му тихо, но настойчиво му подсказваше, че не ще може да се върне на следващия ден. Ако тази вечер не проникне в гробището, никога няма да го направи, защото никога вече няма да изпита подобна шантава екзалтация. Сега е моментът и ако го пропусне, той не ще се върне.

Докато вървеше по улицата забеляза, че тук сградите са по-малко. От време на време някой осветен прозорец проблясваше от другата страна на платното и Луис забеляза прибягващи силуети по екрана на черно-бял телевизор. Надникна през оградата и видя, че тук гробовете са по-стари, формите им — по-заоблени, рамките им бяха наклонени в една или в друга посока от студовете и от пролетното топене на снеговете. Той наближи друга пресечка. Ако завие вдясно, ще излезе на улица, успоредна на „Мейсън Стрийт“, където беше паркирана колата му. Какво ще прави, когато се озове там, откъдето се бе отправил? Ще получи наградата от двеста долара и ще направи още една обиколка или ще признае поражението си.

Фаровете на някаква кола осветиха улицата и го заслепиха. Луис бързо се скри зад най-близкото дърво и я зачака да отмине. Но колата се движеше много бавно, след миг човекът, който седеше до шофьора, освети с фенерче желязната ограда. Сърцето на Луис щеше да изскочи от страх — покрай него минаваше полицейска кола и хората в нея оглеждаха гробището.

Притисна се плътно до стъблото на дървото и набраздената му кора издраска бузата му. Отчаяно се молеше стволът да е достатъчно дебел, за да го скрие. Светлината на фенерчето се насочи към него. Луис наведе глава, опитвайки се да скрие лицето си, което издайнически се белееше в тъмнината. Лъчът на фенерчето освети дървото, изчезна за миг, сетне проблесна вдясно от Луис. Той направи крачка встрани, за да се скрие от погледите на полицаите в колата и за миг пред очите му се мярнаха големите въртящи се лампи на покрива й. Застина в очакване да светнат стоповете на автомобила, вратите му да се отворят и прожекторът на покрива да се завърти и да насочи към него лъча си като огромен бял пръст. „Хей, ти! Хей, ти зад дървото! Сложи ръцете си на тила и излез на светло. Моментално, чуваш ли!“