Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Но какво са правили другите войници? — попита Съмърсет. — Би следвало да се предположи, че те не биха позволили на неаполитанците да избягат.

— За другите войници е твърде късно да направят каквото и да било — каза майор Грант. — Всичките са мъртви. В настоящия момент двадесет чифта френски ботуши и двадесет френски униформи са изложени в магазин за стари дрехи в Саламанка. Всичките мундири имат продълговати дупки на гърбовете, каквито могат да се направят с италианска кама, и целите са в кръв.

— Значи оръдията са в ръцете на шайка италиански дезертьори, така ли? — попита Стрейндж. — Какво ще направят с тях? Ще поведат война за независимост?

— Не, не! — отвърна Грант. — Ще ги продадат на онзи, който предложи повече. Или на вас, милорд, или на генерал Кастанос (така се казваше генералът, който предвождаше испанската армия).

— Съмърсет! — извика Негова светлост. — Колко би трябвало да дам за шест френски оръдия? Четиристотин песос?

— О, със сигурност си заслужава да дадете четиристотин песос, за да накарате французите да изпитат последствията от глупостта си, милорд. Само не разбирам как досега не сме получили никаква вест от неаполитанците. Какво биха могли да чакат?

— Мисля, че знам отговора на този въпрос — каза майор Грант. — Преди четири нощи двама мъже се срещнали тайно в малко лозе на хълм недалеч от Кастрехон. Били облечени в окъсани френски униформи и говорили на италиански диалект. Поговорили и се разделили, като единият тръгнал на юг към френските части при Канталапиедра, а другият на север към Дуеро. Милорд, според мен неаполитанските дезертьори изпращат съобщения до сънародниците си с призив да се присъединят към тях. Смея да кажа, че те се надяват с парите, които вие или генерал Кастанос ще дадете за оръдията, да отплават обратно за Неапол на златен кораб. Може би всеки от тях има брат или братовчед, който служи в друга френска част. Те не искат да се върнат у дома, да застанат пред майките и бабите си и да им кажат, че не са довели роднините си у дома.

— Чувал съм от много хора, че италианските жени са доста сприхави — потвърди подполковник Де Ланси.

— Това, което трябва да направим, милорд — продължи майор Грант, — е да намерим неаполитанци и да ги разпитаме. Не се съмнявам, че те ще знаят къде са крадците и къде държат оръдията.

— Има ли неалолитанци сред вчерашните пленници? — попита Уелингтън. Подполковник Де Ланси изпрати човек да провери.

— Разбира се — продължи Негова светлост замислен, — повече бих предпочел да не плащам нищо. Мерлин! — така лорд Уелингтън наричаше Джонатан Стрейндж. — Ще бъдете ли така добър да извикате видение за неаполитанците, може би така ще успеем да разберем къде са и къде се намират оръдията, и после просто ще отидем и ще ги вземем!

— Може би — каза Стрейндж.

— Смея да предположа, че ще видите планина със странна форма в далечината — весело добави Негова светлост — или село с по-особена камбанария. Някой от испанските ни водачи бързо ще познае мястото.