Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— И ние го попитахме същото, милорд, но той стана много потаен и не ни отговори. Само помоли да приберем труповете на сигурно място, където няма да се изгубят или повредят.

— Е, предполагам, че след като сме наели магьосник, не можем да се оплакваме, че не се държи като останалите хора — отбеляза Уелингтън.

В този момент един офицер, който стоеше наблизо, извика, че драгуните са преминали в галоп и скоро ще настигнат французите. Тутакси всички приумици на магьосника бяха забравени, лорд Уелингтън вдигна далекогледа си и всички присъстващи се съсредоточиха върху битката.

Междувременно Стрейндж се върна от бойното поле в замъка в Алба де Тормес. В оръжейната кула (единствената оцеляла част от замъка) той беше намерил стая, която никой не използваше, и се бе настанил в нея. Навсякъде из стаята бяха пръснати четиридесетте книги на Норел. Повечето все още бяха горе-долу здрави, макар че някои изглеждаха доста похабени. Подът беше осеян с тетрадки и листа хартия на Стрейндж, изписани със заклинания и магически изчисления. На една маса по средата стоеше широка плитка сребърна купа, пълна с вода. Капаците на прозорците бяха плътно затворени и единствената светлина в стаята идваше от сребърната купа. Общо взето, това беше истинска бърлога на магьосник и хубавичката слугиня испанка, която на равни интервали от време поднасяше кафе и бадемови бисквити, много се плашеше и изтичваше навън веднага щом оставеше подноса.

Един офицер от 18-и хусарски полк на име Уайт беше изпратен да помага на Стрейндж. Известно време капитан Уайт бе живял в дома на британския емисар в Неапол. Той имаше дарба за езици и отлично познаваше неаполитанския диалект.

Стрейндж нямаше затруднения с извикването на видения, но точно както беше предрекъл, те дадоха оскъдни сведения за това къде се намират мъжете. Установи, че оръдията са скрити небрежно зад някакви бледожълти скали — такива, каквито имаше в изобилие из целия Пиренейски полуостров, — а мъжете са се разположили в малка горичка с маслинови дървета и пинии — такава, каквато всъщност може да се види навсякъде, където и да се обърнеш.

Капитан Уайт стоеше до Стрейндж и превеждаше всичко, което неаполитанците си говореха, на ясен и точен английски език. Но макар че цял ден се взираха в сребърната купа, те успяха да научат съвсем малко. Когато човек е бил гладен осемнадесет месеца, когато от две години не е виждал жена си или любимата си, когато през последните четири месеца е спал сред кал и камъни, способностите му да води разговор са доста ограничени. Неаполитанците почти нямаха какво да си кажат, а това, което си казваха, беше свързано главно с храната, която им се искаше да ядат, с отсъстващите съпруги и любими, на които искаха да се порадват, и с меки пухени дюшеци, на които им се искаше да спят.

През половината нощ и по-голямата част от следващия ден Стрейндж и капитан Уайт седяха в оръжейната кула, погълнати от еднообразното занимание да наблюдават неаполитанците. Към вечерта на втория ден един адютант донесе съобщение от Уелингтън. Негова светлост беше разположил щаба си на място, което се наричаше Флорес де Авила, и викаше Стрейндж и капитан Уайт да се явят при него. Затова те събраха книгите, сребърната купа и останалите си вещи и поеха по горещите прашни пътища.