Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Градът с църквите, манастирите и средновековните си сгради се открояваше със съвършена яснота на млечноматовото небе. Въпреки ранния час (беше малко след пет и половина) градът вече се бе събудил. Камбаните биеха в чест на победата над французите. Колони от уморени британски и португалски войници се нижеха по улиците, гражданите излизаха от къщите си и им поднасяха хляб, плодове и цветя. Каруци с ранени стояха в редица край една стена и дежурният офицер изпращаше войници да търсят болницата и други места, където да ги настанят. Междувременно пет-шест невзрачни и сръчни монахини бяха дошли от един от манастирите, обикаляха ранените и им даваха да пият прясно издоено мляко в метални канчета. Малки момчета, които никой не можеше да убеди да останат в леглата си, развълнувано поздравяваха всеки войник, когото срещнеха, и устройваха импровизирани паради на победата за онези, които нямаха нищо против. Лорд Уелингтън се огледа.

— Уоткинс! — извика той на войник в униформа на артилерист.

— Да, милорд? — обади се войникът.

— Търся закуската си, Уоткинс. Дали случайно не си виждал готвача ми?

— Сержант Джефърд каза, че е видял хората ви да отиват към замъка, милорд.

— Благодаря, Уоткинс — отвърна Негова светлост и продължи пътя си. Замъкът на Алба де Тормес не приличаше много на замък. Преди години, в началото на войната, французите го бяха обсадили и сега с изключение на една кула всичко беше в руини. Птици и диви животни си правеха гнезда и хралупи там, където някога херцозите Алба бяха живели в невъобразим разкош. Изящните италиански стенописи, с които някога се славеше замъкът, съвсем не изглеждаха толкова внушителни, след като таваните бяха паднали и ги бяха оставили на грубите ласки на дъждове, бури, градушки и сняг. В трапезарията липсваха някои удобства, характерни за повечето трапезарии — тя беше под открито небе и по средата й растеше млада бреза. Но това изобщо не смущаваше слугите на лорд Уелингтън, те бяха свикнали да поднасят храната на Негова светлост на далеч по-необичайни места. Сега под брезата бяха сложили маса и бяха постлали върху нея бяла покривка. Когато Уелингтън и спътниците му влязоха в замъка, слугите тъкмо бяха започнали да подреждат чинии с хлебчета и резени испанска шунка, купи с кайсии и съдини с прясно масло. Готвачът на Уелингтън отиде да пържи риба и подлютени бъбречета и да прави кафе.

Четиримата джентълмени седнаха. Подполковник Де Ланси отбеляза, че не може да си спомни кога за последно е ял. Някой друг каза същото за себе си и после всички мълчаливо и сериозно захванаха да ядат и да пият.

Те тъкмо започнаха да се връщат към нормалното си състояние и да стават по-разговорливи, когато пристигна майор Грант.