Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Дарист, моля те. Почакай малко.
Високият старец спря.
— Не виждам причина да отговарям на въпросите ти.
— Загрижен съм… за спътницата си. Ако е жива, тя е някъде над нас, на повърхността. Ти каза, че са ви нападнали. Боя се за нея…
— Долавяме присъствието на странници, Кътър. Над нас има Тайст Едур. Но никой друг. Удавила се е твоята спътница. Няма смисъл да се надяваш.
Даруджистанецът изведнъж се свлече на земята. Прилоша му, сърцето му се сви от болка. И отчаяние.
— Смъртта не е лоша съдба — проговори Дарист. — Ако ти е била приятелка, ще ти липсва близостта й и това е истинският извор на твоята скръб — мъчно ти е за себе си. Думите ми може да не ти харесват, но говоря от опит. Чувствал съм смъртта на мнозина от моя род и скърбя за пространствата в живота ми, където някога са стояли. Но такива загуби служат само за да улеснят собствената ми неизбежна кончина.
Кътър се взря в Тайст Андий.
— Прости ми, Дарист. Може да си стар, обаче си глупак. И започвам да разбирам защо Рейк ви е оставил тук и ви е забравил. Хайде, бъди така добър да млъкнеш.
Изправи се, празен отвътре, но решен да не се поддаде на отчаянието, заплашващо да го смаже. „Защото точно това е направил този Тайст Андий. Предал се е.“
— Гневът ти не ме уязвява — каза Дарист, обърна се и махна с ръка към вратата пред тях. — Влез там и ще намериш място за отдих. Отломките също те чакат там.
— Нищо ли няма да ми кажеш за битката горе?
— Какво има за казване, Кътър? Ние загубихме.
— Загубихте! Колко сте останали?
— Тук, в Твърдината, където е Тронът, съм само аз. Хайде, отдъхни. Скоро ще ни навестят.
Гневният вой кънтеше чак в костите на Онрак, но той знаеше, че спътникът му няма да чуе нищо. Бяха виковете на духове — два духа, затворени в извисяващите се зверски статуи насред равнината.
Облакът в небето се беше разкъсал, бавно се разпадаше на изтъняващи нишки. Три луни бяха яхнали небесата и имаше две слънца. Светлината се спущаше, сливаше се в променливи оттенъци, луните се полюшваха на невидимите си поводи. Странен, неспокоен свят, помисли си Онрак.
Бурята затихваше. Бяха изчакали в подножието на един малък хълм, докато вятърът беснееше около гигантските статуи и виеше свирепо из отрупаните с отломки улици на рухналия град зад тях. И ето, че въздухът закипя.
— Какво виждаш, Т’лан Имасс? — попита Трул, присвит до един порутен зид.
Т’лан Имасс сви рамене и извърна очи от статуите.
— Тук има загадки… за които подозирам, че знаеш повече от мен.
Тайст Едур вдигна очи и го изгледа кисело.
— Едва ли. Какво знаеш за Хрътките на Сянка?
— Много малко. Логросите са кръстосали пътя си с тях веднъж. Много отдавна, по времето на Първата империя. Седем на брой. Служат на незнаен господар, но осъдени на гибел.
Трул се усмихна странно и попита:
— Човешката Първа империя или вашата?
— Малко знам за човешката империя с това име. Само веднъж бяхме привлечени в лоното й, Трул Сенгар, в отговор на хаоса на соултейкън и д’айвърс. При това клане Хрътките не се появиха. — Онрак отново погледна огромната каменна Хрътка пред тях. — Гадателите на кости — бавно продължи той — вярват, че да се сътвори образ на дух или на бог означава да се улови същината му. Дори каменна статуя ще го затвори. Както колибата може да очертае границите на силата на един смъртен, тъй и духовете и боговете може да се затворят на избрано място от пръст, камък или дърво… или предмет. Така силата им е окована и може да се борави с нея. Кажи ми, Тайст Едур оспорват ли този възглед?
Трул Сенгар се изправи.
— Смяташ ли, че ние сме издигнали тези гигантски статуи, Онрак? Вашите шамани, хвърлячите на кости, също ли вярват, че силата възниква лишена от форма и поради това е безконтролна? И че извайването на статуя-икона — или правенето на каменен кръг — всъщност налага ред над тази сила?
Онрак килна глава и дълго помълча.
— Тогава излиза, че ние създаваме своите богове и духове. Вярата изисква форма, а оформянето й вдъхва живот. И все пак Тайст Едур не са ли сътворени от Майката Тъма? Не ви ли създаде вашата богиня?
Усмивката на Трул се разшири.
— Говорех за тези статуи, Онрак. Да ти отговоря — не знам дали ръцете, които са ги сътворили, са били на Тайст Едур. Колкото до Майката Тъма, възможно е, когато ни е създала, тя просто да е отделила онова, което преди не е било отделено.
— Нима тогава сте сенките на Тайст Андий? Откъснати на воля по милостта на вашата майка-богиня?