Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Беру да ни опази дано — измърмори Кътър, — няма да е лесно. — И се затътри към носа.
Апсалар завъртя лодката в курс успореден на брега.
— Гледай за пясък ниско до водата. Може да успеем да издърпаме лодката на него.
Кътър не отвърна нищо. За такава тежка задача щяха да им трябват четирима силни мъже… „Но поне ще излезем на брега цели-целенички.“ Теченията дърпаха корпуса и ги подмятаха. Той погледна през рамо и видя как Апсалар се бори да задържи кормилото.
Тъмносивият пясъчник бе с безброй рифове и извивки — история на непрекъснато движещи се морски нива. Кътър представа си нямаше как може един остров да се носи по водата. Ако за това беше виновна магия, тя трябваше да е огромна и в същото време — далеч не съвършена, като че ли.
— Там! — извика той и посочи напред, където гънките на брега се снишаваха до плоска ивица едва на педя ширина над кипналата вода.
— Приготви се — нареди Апсалар и се надигна от седалката си.
Кътър хвана въжето в лявата си ръка, готов да скочи на ивицата. Докато се приближаваха, успя да види, че каменната издатина е тънка, дълбоко подсечена.
Лодката се засили и той скочи.
Последва рязко изпукване, после камъкът вече пропадаше под петите му. Водата се завихри около глезените му. Изгубил равновесие, даруджистанецът извика и залитна назад. Лодката се втурна напред, понесена от гребена на вълната, и изтътна в потъващата скала. Кътър се гмурна, грубото дъно на корпуса се люшна над него.
Теченията го задърпаха надолу, в ледения мрак. Лявата му пета се удари в островната скала, но дебелият пласт водорасли омекоти удара.
Надолу и надолу. Ужасяващо бърз пропад в дълбините. После скалната стена изчезна и теченията го издърпаха под острова.
Грохот изпълни главата му — шумът на кипналата вода. Последната глътка въздух се стапяше в гърдите му. Нещо кораво го удари като чук в хълбока — парче от корпуса на лодката, отломка, повлечена като него от теченията. Апсалар или беше някъде около него в побеснялата вода, или бе успяла да скочи на здравия пясъчник. Надяваше се да е второто, да не се удавят и двамата… защото той очевидно щеше да се удави.
„Съжалявам, Котильон. Дано не си очаквал твърде много от мен.“
Отново се удари в камък, водата го превъртя, после течението го дръпна нагоре и го изхрачи навън.
Той размаха ръце и крака в неподвижната вода, пулсът тътнеше в главата му. Объркан и обзет от паника, забушувала като горски пожар в гърдите му, той посегна нанякъде…
И дясната му ръка напипа въздух.
След миг главата му излезе на повърхността.
Жесток, леден въздух изпълни дробовете му, сладък като мед. Нямаше никаква светлина, ехото не връщаше хрипливия му дъх, тънеше сякаш в някаква неизмерима бездна.
Кътър извика Апсалар, но отговор не последва.
Заплува. Не знаеше накъде.
И скоро се удари в каменна стена, обрасла с дебели мокри хлъзгави водорасли. Опипа нагоре, но ръката му се натъкна на отвесна скала. Заплува покрай нея; крайниците му бързо отслабваха, гибелната умора го побеждаваше. Той се бореше, но усещаше как волята го напуска.
После дясната му ръка изшляпа върху плоска повърхност на издатина. Кътър се хвана с две ръце. Краката му, изтръпнали и студени, го дърпаха надолу. Той простена, помъчи се да се измъкне от водата, но силите му отпадаха. Пръстите му задращиха в тинята и той бавно се свлече назад.
Две ръце го стиснаха за раменете, сграбчиха мократа му дреха — бяха корави като желязо. Някой го вдигна от водата и го пусна на издатината.
Кътър изхлипа и остана да лежи неподвижен. Трепереше.
По някое време до ушите му стигна смътен пукот — идеше сякаш от всички посоки. Въздухът се стопли, бавно се надигна смътна светлина.
Младият дару се превъртя на една страна. Очакваше да види Апсалар. Но вместо нея над него се беше надвесил стар мъж, необичайно висок, с дълга бяла коса и чорлава бяла брада. Кожата му беше черна като абанос, а очите му — тъмен лъскав кехлибар — бяха източникът на светлината, разбра младежът стъписан.
А около двамата водораслите съхнеха, свиваха се от топлите вълни, излъчващи се от непознатия.
Плочата бе широка само няколко крачки — ръб хлъзгав камък, подал се от вертикалните стени, издигащи се от всички страни.
Дрехите му вече димяха от топлото. Кътър изпъшка и с усилие се надигна, седна и каза на малазански:
— Благодаря ви, сър.
— Лодката ти е пръсната из езерото — отвърна мъжът. — Сигурно ще искаш да събереш поне част от останките.
Кътър се взря във водата, но не можа да види нищо.
— Имах спътничка…
— Беше сам. Спътничката ти сигурно се е удавила. Само едно течение изхвърля жертви тук. Другите водят само до смърт. На самия остров има само един пристан и не сте го намерили. Малко са труповете напоследък, разбира се, като сме толкова далече от населените земи. И след края на търговията.