Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Май бързаха за някъде. — Трул тръгна по улицата и се повлече след него. — Не съм сигурен дали ме забелязаха, облакът прах беше много гъст. Кажи ми, Онрак. Значи, ако тук имаше други Т’лан Имасс, щяха да ти направят всички онези неща? Въпреки факта, че си оставаш… функционален?
— Вече съм откъснат, Трул Сенгар, също като тебе. От Ритуала. От своя вид. Съществуването ми вече е безсмислено. Единствената, последна задача, която ми остава, е да намеря другите ловци, за да направят каквото трябва.
Улицата беше покрита с лепкава мокра тиня. Ниските сгради от двете страни се бяха свлекли — сякаш целият град се топеше. Нямаше следи от величествена архитектура, парчетиите по улиците не бяха нещо повече от трошлива печена тухла. Никъде не се виждаха признаци на живот.
Продължиха напред, с мъчително бавни крачки. Улицата бавно се разшири и излязоха на просторен площад, обрамчен от пиедестали, на които някога бяха стояли статуи. Имаше храсти и изтръгнати от корен дървета, всичко — еднакво сиво, постепенно придобиващо някак неземен цвят под вече надигналото се синьо слънце, на свой ред озарило голямата луна с цвят на пурпур.
В другия край имаше мост, над някогашна река, чието корито сега бе пълно с тиня. Наносът беше затрупал едната страна на моста и бе разпръснал отломки по него. Сред тях се виждаше малък сандък.
Щом стигнаха до моста, Трул спря до него и се наведе.
— Изглежда добре затворен. — Дръпна резето и вдигна капака. — Странно. Приличат на глинени гърнета. Малки.
Онрак се приближи и застана до него.
— Това са морантски муниции, Трул Сенгар.
Тайст Едур вдигна глава и го погледна.
— Не знам за такива неща.
— Оръжия. Взривни, щом глината се счупи. Обикновено ги хвърлят. Колкото може по-далече. Чувал ли си за Малазанската империя?
— Не.
— Човешка. От родното ми селение. Тези муниции са на тази империя.
— Хм, това наистина е тревожно. Защо ли са тук?
— Не знам.
Трул Сенгар затвори капака и взе сандъка.
— Макар да предпочитам меч, и тези ще свършат работа. Не ми беше приятно да съм толкова дълго без оръжие.
— По-нататък има постройка. Арка.
Тайст Едур се изправи и кимна.
— Да. Точно това търсим.
Арката се издигаше на пиедестал в центъра на покрит с каменни плочи площад. Придошла незнайно откъде вода беше изсипала през устието й тиня и тя бе засъхнала на странни назъбени вълни. Щом двамата приближиха, откриха, че глината е корава като скала. Макар порталът да не се открояваше с нищо забележимо, от пространството под арката се лееше пулсираща топлина.
Стълбовете на постройката бяха без украса. Онрак ги огледа замислено и попита:
— Какво можеш да доловиш в това?
Трул Сенгар поклати глава, пристъпи крачка напред и спря.
— Не мога да повярвам, че това е проходимо — топлината, която се излива от него, е изгаряща.
— Вероятно е преграда — подхвърли Онрак.
— Да. И няма как да я разбием.
— Не е вярно.
Тайст Едур го погледна през рамо, после — сандъчето под мишницата му.
— Не разбирам как обикновен експлозив може да разбие преграда.
— Магията зависи от шаблони, Трул Сенгар. Разбий шаблона и магията пропада.
— Добре. Да опитаме тогава.
Отдръпнаха се на двайсетина крачки от портата. Трул отвори сандъчето, внимателно извади една от глинените топки, замахна и я хвърли в портата.
Гръм. От портала изригна бляскав пожар, бели и златисти пламъци се разбесняха под арката, после затихнаха и зад тях се оформи мъгливо-златиста стена.
— Това е самият лабиринт — каза Онрак. — Преградата е разбита. Все пак не мога да го позная.
— И аз — измърмори Трул и затвори сандъка с муниции. После рязко вдигна глава. — Насам идва нещо.
— Да. — Онрак замълча за миг, после бързо вдигна меча си. — Бягай, Трул Сенгар… бягай през моста. Бягай!
Тайст Едур се обърна и затича.
Онрак заотстъпва — бавно, крачка по крачка. Усещаше силата на онези от другата страна: сила брутална и чужда. Разбиването на преградата беше усетено и чувството, прииждащо през пролома, бе чувство на възмущение и гняв.
Погледна бързо през рамо и се увери, че Трул Сенгар е минал по моста и вече не се вижда. Още три стъпки назад и той щеше да стигне до моста. И щеше да спре. Очакваше, че ще го унищожат, но твърдо бе решил да спечели време за спътника си.
Портата засия ослепително ярко, после през нея преминаха четирима конници, яхнали бели коне с дълги нозе и буйни гриви с цвят на ръжда. Бяха с богато украсени яркоцветни брони и не отстъпваха на конете — бяха светлокожи и снажни, лицата им бяха почти скрити зад забралата. Бронираните им юмруци стискаха извити ятагани, направени сякаш от слонова кост. Под шлемовете им се спускаше дълга сребриста коса.