Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Думите му излизаха трудно, сякаш рядко ги използваше, а и стойката му бе някак непохватна.
„Да се е удавила? По-скоро се е добрала до брега. Не е за Апсалар такъв жалък край. Но пък…“ Все още не беше безсмъртна, подвластна бе на жестокото безразличие на света като всеки друг. Той изтласка временно тази мисъл.
— Съвзе ли се? — попита старецът.
Кътър го погледна.
— Как ме намери?
Старецът сви рамене.
— Това ми е работата. Е, ако можеш да вървиш, време е да тръгваме.
Дару се изправи. Дрехите му бяха почти изсъхнали.
— Имаш необичайни дарби. Аз съм… Кътър.
— Можеш да ме наричаш Дарист. Не бива да се бавим повече тук. Самото присъствие на живот на това място може да го пробуди.
Древният Тайст Андий се обърна към каменната стена. Един жест — и се появи проход, зад който имаше каменни стъпала, водещи нагоре.
— Онова, което оцеля от разбитата ви лодка, те чака горе, Кътър. Ела.
Дару закрачи след стареца.
— Да се пробуди? Кой да се пробуди?
Дарист не отвърна.
Стъпалата бяха изтъркани и хлъзгави, изкачването — стръмно и сякаш безкрайно. Студената вода бе отнела силите на Кътър и крачките му ставаха все по-бавни. От време на време Дарист спираше да го изчака, без да промълви нищо, с безизразно лице.
Навлязоха в равен проход, по чието протежение се редяха неодялани подпори от кедър. Въздухът беше влажен, миришеше на мокро дърво.
— Дарист — попита Кътър. — Още ли сме дълбоко под земята?
— Да. Но засега няма да продължим нагоре. Островът е нападнат.
— Какво? От кого? А Тронът?
Дарист спря, обърна се и блясъкът в очите му сякаш помръкна.
— Небрежно незададен въпрос. Какво те доведе тук, човеко?
Кътър се поколеба. Нямаше обич между сегашните владетели на Сянка и Тайст Андий. А и Котильон с нищо не бе намекнал, че трябва да се свърже с Чедата на мрака. В края на краищата те бяха поставени тук, за да не бъде зает от никого истинският трон на Сянка.
— Изпрати ме един маг — проучванията му го навели на мисълта, че островът — с всичко, което е на него — е в опасност. Иска да разбере естеството на тази опасност.
Дарист помълча за миг, сбръчканото му лице беше безизразно. После отрони:
— Как се казва този маг?
— Ъъъ, Барук. Знаеш ли го? Живее в Даруджистан…
— Това, което е в света отвъд острова, не ме засяга — отвърна Тайст Андий.
„И точно затова сте се оплели толкова тук, старче. Котильон беше прав.“
— Тайст Едур са се върнали, нали? Искат да си върнат Трона на Сянка. Но Аномандър Рейк ви е поставил тук, поверил ви е…
— Все още е жив, нали? Ако любимият син на Майката Тъма е недоволен от това как се справяме със задачата си, трябва сам да дойде и да ни го каже. Не човешки маг те е пратил тук, нали? Да не би да коленичиш пред Владелеца на Драгнипур? Той отново ли иска кръвта на Тайст Андий? Отказал ли се е от Драконовата си кръв?
— Няма как да знам…
— Появява ли се вече като старец — много по-стар от мен? А, виждам истината на лицето ти. Не. Е, можеш да се върнеш при него и да му кажеш…
— Почакай! Не служа на Рейк! Да, видях го лично, и то наскоро, и изглеждаше доста млад. Но не съм коленичил пред него — Гуглата ми е свидетел, той бездруго беше твърде зает в този момент! Твърде зает беше в битка с демон, за да си говори с мен! Само ни се пресякоха пътищата. Не знам за какво говориш, Дарист. Съжалявам. И със сигурност нямам възможност да го намеря и да му кажа каквото искаш да му кажа.
Тайст Андий го изгледа продължително, после се обърна и тръгна. Дару го последва. Беше объркан. Едно бе да приемеш повелята на бог, ала колкото по навлизаше по тази гибелна пътека, толкова по-незначителен се чувстваше. Спорове между Аномандър Рейк и тези Тайст Андий на Дрейф Авалий… какво пък, не беше негова работа. Планът бе да се промъкне на този остров и да остане незабелязан. Да разбере дали наистина Едур са намерили това място, макар да му беше съвсем непонятно какво ще направи Котильон, след като го научи.
„Но за това май трябва да помисля. Проклятие, Кътър — Крокъс щеше да има въпроси! Моури знае, щеше да се колебае много по-дълго, преди да приеме сделката на Котильон. Стига изобщо да я приемеше!“ Тази нова самоличност му налагаше ограничения — а си беше мислил, че ще му донесе свобода. Но вече започваше да му се струва, че истински свободният — доскоро — беше Крокъс.
Не че свободата гарантираше щастие. „Ех, тъгата се е промъкнала в жилите ми. Тъга и заплахата от истинска скръб, която се приближава… но не, тя трябва да е жива. Някъде там, горе. На този остров, подложен на щурм…“