Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Има камък и камък.
— Не те разбирам…
В отговор Онрак измъкна от ножницата обсидиановия си меч и закрачи към по-близката от двете статуи. Дори само предната лапа на изваянието бе по-висока от Т’лан Имасс. Той вдигна оръжието с две ръце и замахна.
Въздухът се разцепи от пронизващ ушите пукот.
Онрак се олюля. По огромния монолит запълзяха цепнатини.
Статуята сякаш потръпна и изригна сред извисил се облак прах.
Трул Сенгар изрева и отскочи, мъчеше се да се отскубне от гъстата прах, връхлитаща да го погълне.
Облакът засъска около Онрак. Той се изправи, после се стегна за бой, щом от вихрещата се сива мъгла се появи още по-тъмна фигура.
Последва втори грохот — този път зад Т’лан Имасс — и втората статуя се взриви. Двата облака затулиха небето и се спусна мрак, присвил хоризонта отвсякъде до не повече от десетина крачки.
Звярът, появил се пред Онрак, стигаше до раменете на Трул Сенгар. Козината му беше без цвят, а очите — два черни, пламтящи въглена. Широка плоска муцуна, малки уши…
Много смътно, през сивкавия сумрак, се спусна нещо от светлината на двете слънца, отразена от луните — и хвърли гмеж от сенки под Хрътката.
Звярът оголи зъби, големи колкото бивни, и изпъна назад устни в безмълвно ръмжене. Видяха се кървавочервени венци.
Хрътката нападна.
Мечът на Онрак бе като полунощна тъма: бляскаше да целуне дебелия мускулест врат на чудовището, но посичаше само прашен въздух. Т’лан Имасс усети две огромни челюсти да се стягат около гърдите му. Надигнаха го от земята. Изпращяха кости. Последва свирепо разтърсване, което изтръгна меча от ръцете му, после той изхвърча в песъчливия мрак…
За да го уловят във въздуха с пукот други две челюсти.
Костите на лявата му ръка се пръснаха на десетки парчета в стегнатия мях на сбръчканата му кожа, после ръката се откъсна от тялото му.
Ново дивашко разтърсване и той отново полетя във въздуха. Рухна на земята и не помръдна.
В черепа на Онрак се разнесе тътен. Той си помисли да се разпадне на прах, ала за първи път нямаше нито воля, нито сила да го стори.
Силата му беше изтръгната — Клетвата бе прекъсната, изтръгната бе от тялото му. Онрак осъзна, че вече е като онези от пропадналия му род, устояли на толкова физическо унищожение, че бяха престанали да са едно с Т’лан Имасс.
Лежеше неподвижно и усещаше тежките стъпки на едната Хрътка — приближаваше се. Спря и застана над него. Покритата с прах муцуна го подуши, побутна строшените му ребра. После Хрътката се извърна. Чуваше дъха й, като грохот на морски вълни, нахлуващи в пещерите на прибоя с прилива, усещаше присъствието й, натежало във влажния въздух.
След много време Онрак осъзна, че звярът вече не се извисява над него. Нито чуваше повече тежките стъпки по влажната земя. Все едно че и той, и спътникът му просто бяха изчезнали.
А после долови скърцане на приближаващи се ботуши, две ръце го хванаха и го обърнаха по гръб.
Трул Сенгар се взря в очите му.
— Не знам дали можеш да ме чуеш — каза той. — Но ако това ще ти донесе утеха, Онрак от Логрос, тия двете не бяха Хрътки на Сянка. О, не. Бяха истински. Хрътките на Мрак, приятелю. Не смея и да си помисля какво освободи…
Онрак едва успя да отвърне, тихо и хрипливо:
— И това ми било благодарност.
Трул Сенгар издърпа Т’лан Имасс до един нисък зид в края на града и му помогна да седне.
— Жалко, че не знам какво още мога да направя за теб.
— Ако родствениците ми бяха тук, щяха да изпълнят нужните ритуали — отвърна Онрак. — Щяха да откъснат главата от тялото ми и да й намерят подходящо място, за да мога да гледам вечността. Щяха да разчленят обезглавеното ми тяло и да разпръснат крайниците. Щяха да вземат оръжието ми, за да го върнат в родното ми място.
— О!
— Ти, разбира се, не можеш да направиш такива неща. И тъй, принуден съм да продължа, въпреки сегашното си състояние. — Онрак бавно се надигна — чу се стържене и пукане на счупени кости, посипа се дъжд от натрошени парчета.
— Това можеше да го направиш и преди да те домъкна дотук — изсумтя Трул.
— Най-много съжалявам, че загубих ръката си — рече Т’лан Имасс и огледа разкъсаните мускули на лявото си рамо. — Най-добър съм с меча, когато го стисна с две ръце. — Закрачи тромаво към лежащото в калта оръжие. Част от гърдите му се свлече, щом се наведе да го вдигне. Онрак се изправи и се обърна към Трул Сенгар. — Вече не мога да усетя присъствието на портите.
— Е, ще ги намерим — отвърна Тайст Едур. — Трябва да са някъде близо до центъра на града. Голяма двойка сме, а?
— Защо Хрътките не те убиха?