Мъртвите сибирски полета

— Благородна жена, но не смятам да отговоря на любовта й, макар че сърцето ме боли за това. Заради един час удоволствие не бива да я погубя завинаги. Не, не, това няма да го бъде — аз съм длъжен да й бъда благодарен за живота си. Аз съм цял глупак, като се представям за светец пред жената, която ме люби — каза Бояновски. — Но не съм ли венчан за нея?

Подир малко пак добави:

— Не, не, аз няма да живея под тази стряха. Може един ден да надвият чувствата и да се отдам на страстта си. За да не се кая после, аз трябва да напусна тази къща.

— Леглото ти е вече готово — чу се глас зад него.

Със запалена свещ в ръце Симонова стоеше на вратата. Бояновски се приближи смело до нея.

— Вие искате тъй скоро да си вървите?

Тя потрепера, сякаш бе ударена с нож в сърцето.

— Искам да си ходя, защото присъствието ми те обижда. А като не ме виждаш, скоро ще ме забравиш.

Тя поклати глава в знак на отрицание. Сълзи потекоха от очите й.

— Вярваш ли, че ще те пусна да пътуваш сам през Сибир — добави тя. — Това няма да стане. Не, аз ще изпълня обещанието си. Ще те изпратя до границата на Европа.

Каквото и да кажеше Бояновски, тя държеше на своето.

— Лека нощ — рече Бояновски, — утре ще се разделим. Той притисна ръцете й и я целуна горещо по лицето. Бояновски не мигна цяла нощ, защото слушаше непрестанния й плач, който идеше отдолу.

Току-що бе задрямал на съмване и вдовицата го събуди, защото колата бе готова за път. Той стана и бързо се облече Долу намери доктор Белон. Той беше дошъл да се сбогува с него. Сърдечно се прегърнаха и се сбогуваха.

Докато вдовицата оправяше юздите на конете, Бояновски дръпна доктора настрана и му пошепна:

— Как е Наталия? Ти не знаеш, приятелю, какво бих дал на онзи, който ми я доведе тук да се сбогуваме.

Докторът се колебаеше дали да му съобщи истината, но след малко реши да не му казва за случилото се.

— Защо ли пък да стоварвам още една болка на сърцето ти? — каза докторът. — Тя е още на легло тежко болна — добави той, като видя, че Бояновски настоява да узнае нещо за Наталия. — Но надявам се, че с божията помощ ще я спася.

— Ако не знаех, че Наталия се намира под вашата закрила, не бих се реши да тръгна.

— Конете повече не могат да стоят спокойно — рече Симонова. — Време е да се тръгва.

Белон сърдечно стисна ръката на приятеля си.

— Завиждам ти, Бояновски, че се връщаш в милото си отечество. Аз оставам в пустия Сибир, но мъчно бих се решил да замина, защото онова, което ми е най-скъпо, се намира в тази земя. Самотният гроб на сибирския път ме спира. За него ден и нощ ще мисля.

Те си стиснаха още един път ръцете, целуваха се, след което Бояновски се качи на колата. Симонова плесна с камшика и конете тръгнаха.

Дълго, много дълго докторът стоя на пътя, гледаше след колата, която все повече и повече се губеше от очите му. После се извърна и тръгна към гроба, в който беше погребано всичкото му богатство. Там отиваше да изкаже болките си.