Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Вдовицата Бояновска се местеше. Тя наистина бе купила вилата, известна като Вила на духовете или Къща на духовете.
Пренасяне! — една ужасна дума за порядъчната домакиня, дума, при която всяка се мръщи.
Има право онзи американски философ, който е казал, че да се пренесеш три пъти значи да преживееш един пожар.
Пренасянето е лекомислена работа, защото всеки, който се мести, непременно понася някаква материална загуба.
Като чуят думата „местене“, порядъчните домакини се разтреперват, тъй като знаят, че това, което им е най-скъпо и най-мило, трябва да попадне в груби ръце. Това, което с най-голямо внимание и предпазливост са пазили, по невнимание се чупи, измърсява, хвърля. Ако преместването мине с малка загуба, човек трябва да е доволен. Докато сложат всичко в ред, минават седмици и месеци. Нашите съвременни дами гледат само пренасянето да не им развали спокойствието и са доволни, когато свърши. Те не познават душевното състояние на добрата домакиня, която с голям труд и със собствените си ръце нарежда дома си до най-малките дреболии и вечер, уморена от тежката работа през деня, си ляга с думите:
— Всичко е наред вече у дома, мъжо.
Това преместване никак не безпокоеше Бояновска. Тя прекарваше времето си в будоара, откъдето даваше своите заповеди на слугите, също както главнокомандуващият по време на война заповядва на войниците си от някое укрепление. Но при все това тя бе душевно неразположена. Разхождаше се нагоре-надолу по мекия килим, а цветът на лицето й току се менеше. Устните й се движеха, като че говореше на себе си. Не можеше да се реши.
— Това трябва да стане — каза на глас. — Времето лети и преди да напусна тази къща, трябва да видя трупа й. Не мога да взема със себе си тази луда. Искам да онемее, да онемее завинаги. Тя трябва да умре в зимника, където е живяла досега.
Ставаше въпрос за майката на Бояновски, за онази бедна жена, която Феодора бе затворила в зимника. Не й стигаше, че затвори тая клетница в тъмния зимник, а искаше сега и да я убие.
Феодора се страхуваше да стори това сама. Притежаваше много пари и можеше да заплати на убиеца. На кого можеше да повери това дело? Тези мисли я измъчваха. Отвън се чуваше трополенето на ония, които пренасяха вещите й. Може би между тях щеше да се намери някой, който да се съгласи да стори това. Какво щеше да му струва на един такъв човек да убие старата глупава жена, като с това щеше да спечели 1000 рубли? — така си мислеше Феодора. Тя не смееше да се довери никому, тъй като всички й бяха непознати и можеше да си напакости. За тази цел Феодора имаше човек, на когото можеше да се довери. Тя реши да възложи това на слугинята си.
Леония знаеше цялата история с лудата, но от известно време Феодора взе да се съмнява в нея.
— Не трябва да се страхувам от нея — каза си тя. Феодора се реши, хвана звънеца на писалището и започна да звъни.
— Ела при мене, драга Леония — рече любезно Феодора — Искам да ти кажа нещо много важно.
Леония погледна въпросително господарката си.
— Ти знаеш, драга — каза с тих глас Феодора, — колко ми е тъжно за съдбата на свекърва ми. Тя е побъркана и лекарите твърдят, че никога не ще оздравее. Напоследък дори казаха, че имала признаци на бяс.
Феодора говореше с такъв тон, че всеки, който я чуеше, щеше да си каже, че скърби много за свекърва си. Леония знаеше добре, че това е преструвка. Феодора закри лицето си с ръка и рече жално:
— Горката, не заслужаваше такава участ. Решила съм най-после да я освободя от мъките й. Ела по-близо до мене, Леония. Желая да ти кажа нещо. Не мислиш ли, че е по-добре да ускорим смъртта й? Спокойна смърт, а? Не е ли по-добре да й приготвим кротка, тиха смърт?
Леония я погледна учудено: не можеше или не искаше да разбере.
— Какво мислиш за това? Ами ако един ден старата не се събуди? Тогава няма да оплаква участта на сина си и умът й ще се върне на оня свят.
Лицемерката вдигна очи нагоре, уж че се молеше Богу да прости греховете на старата жена. Дори след малко сълзи закапаха от очите й.
Леония се усъмни за миг в искреността й, но то бе само за миг. Разбра, че господарката й готвеше смърт за старата жена.
Студени тръпки полазиха по тялото й. Нима господарката й я смяташе за толкова долна, че можеше да й предложи да стане убийца? Без малко да стане и да отговори на господарката си заслуженото, но се въздържа, тъй като си помисли, че може провидението да е избрало тъкмо нея да спаси старата жена. Значи бедната добра старица трябваше да умре! На мъчителката не бе достатъчно, че я затвори в този студен зимник. Старата жена щеше да е свободна само когато я закопаеха в студения гроб. В тази минута Леония се закле да спаси старицата.