Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Вдовицата стана от стола си.
— Как? Шега? Ти мислиш, че говоря лъжи? Не, Бояновски, между нас не трябва да съществува никаква тайна. Като казах, че те любя и че ще ти стана жена, не излъгах. То идеше от моето сърце. Признавам: аз те любя. Казвам ти, че моето сърце заби за тебе още от първата ни среща, когато те видях в нещастие. Отначало това беше състрадание, но скоро се превърна в любов.
Отмаляла, тя падна пред него на колене.
— Значи не си говорила на шега, а всичко е излизало от дълбочината на душата ти? Къде бяха очите ми, за да видят твоя поглед? Поглед, пълен с копнеж, който тъй много говори.
Той поиска да я вдигне от пода, но тя държеше да остане на колене.
— Не стой пред мене на колене. Стани!
— Както сега стоя на колене, така ще стоя през целия си живот пред тебе, пред твоята воля и твоя ум, любими мой! Каквото ми заповядаш, ще бъде за мен свят завет. Твоята воля ще господствува в нашата къща. Ще се старая да подсладя колкото мога повече твоя живот. Зная, че сърцето ти не копнее за богатство. Изведнъж да ме обикнеш не можеш, защото едва от вчера се познаваме. Преди да се решиш да ме вземеш за жена, ти трябва добре да ме опознаеш.
Тя се доближи до един голям сандък и като го посочи с пръст, гордо каза:
— Всичко, което Симоновци са спечелили с труд и постоянство за шейсет години, се намира в този сандък. Тук има такова богатство, че с него може да се живее охолно в Петербург. Не го направих, защото не исках да живея самичка в Петербург. Може би някой щеше да се заслепи от това богатство и заради него щеше да ме вземе. Дойде часът, когато мога да го сложа в нозете на един способен човек.
Казвайки това, тя извади от пазвата си ключ и отключи сандъка.
Бояновски остана учуден: не му се вярваше, че сандъкът е препълнен със злато.
Вдовицата разтвори страстно ръце.
— Любими, вземи това богатство! — каза тя. — Вземи го заедно с мене и където пожелаеш, ще те последвам, дори и на края на света. Не ни отказвай, мили, смили се над нас и ни вземи.
Една красива, изпълнена с любов жена стоеше пред него, а освен това в сандъка имаше толкова много злато. Бояновски ненавиждаше парите, но откакто бе в Сибир, той разбра значението и необходимостта от парата.
Ако тези пари бяха негови, той би могъл да се върне в родината си. Желаеше да стане почтен човек; искаше да отстрани както красивата жена, така и златото.
Той беше женен.
Чуден беше този руски закон, който разрешаваше на жените, чиито мъже са в Сибир, да минават за вдовици и да се женят повторно, а на мъжете не бе разрешено.
Това не бе справедливо.
Покрай всичките мъки в Сибир заточеникът оставаше верен на жена си и ако някой неочакван случай му помогнеше да се върне в родината си и да прегърне жена си, можеше да я намери в чужди ръце и децата си с нов баща.
Образът на жена му този път не му се яви, а друг един — този на Наталия, която бе застанала между него и жена му.
Той си спомни за Наталия. Като че виждаше образа й, нейното мило лица и като че тя му казваше тихо:
— По-добре пожертвувай живота си, Бояновски, за да спасиш сърцето си.
Той въздъхна тежко.
Наведе глава, приближи се до Симонова:
— Много щастлив би се чувствувал оня — промълви с разтреперан глас, — който с гореща страст и пропито с любов сърце може да се хвърли в прегръдките ти и да се свърже за цял живот с една такава благородна и възвишена жена. Аз не съм от щастливците, моята съдба е такава, че трябва да носи със себе си нещастието където и да съм. Длъжен съм, мила, да се смиля над тебе, в чиито очи блести гореща и искрена любов. Не мога да приема това сладко блаженство!
— Ти не искаш? Ти ме отблъскваш? — извика Симонова.
— Не казвам това, драга Симонова. Човек трябва да е най-голямото нищожество, за да го стори, да не е достоен да го грее слънцето. Можех да уважавам тази любов и струва ми се, бих могъл да й отговоря. Аз трябва да ненавиждам себе си. Изслушай ме, бедната ми. Ти ме свали от бесилката и ме направи свободен човек. Но ти не можеш да ме имаш за мъж, защото съм женен — имам си жена.
Симонова изпищя с пълен глас:
— Женен, женен!?
Тя объркано гледаше пред себе си. Бояновски се извърна, защото сърцето му се късаше. Подир малко той почувствува, че на рамото му се опряха две нежни ръце, а един нежен глас му шепнеше:
— Дори да принадлежиш на друга, аз пак те любя и не мога да се разделя с тебе. Ще дойда при тебе като прислужница, вземи ме със себе си и ме обичай.
Като се разплака, тя падна на гърдите му.
— Бях горда жена, един поглед само ме обиждаше; откакто умря мъжът ми, никого не съм обичала. Но тебе обикнах и за твоята любов съм готова и държанка да ти стана.
Бояновски я погледна със съжаление.