Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Преди Бояновски да отговори, Симонова решително пристъпи. Никакъв признак на страх не се появи на лицето й. Тя тихо приближи и рече:
— Как е узнала тази блудница, че Бояновски е тук?
— Едно парче от въжето е останало в колата, с която бе доведен Бояновски — каза докторът. — Това намерили шпионите на Марушка и са й го занесли. Веднага на мястото, където отишли, било намерено парчето и понеже наблизо няма друга къща освен вашата, решили, че Бояновски е при вас. Тя въоръжила веднага своите хора. Имат намерение да претърсят всички кътчета на къщата и в случай, че го намерят, той е загубен. Но ето ги, идат.
Една група хора шумно приближаваше. За да ги направи по-решителни, Марушка им беше дала да пият доста ракия и почти всички селяни от групата бяха пияни.
— Ще ги дочакам — каза Симонова, — но първият, който прекрачи прага ми, ще бъде мъртъв.
Тя отиде в кухнята и след малко се върна с една цепеница в ръка.
— За Бога, какво мислите да правите? — извика докторът. — Вие, една слаба жена, искате да се борите с тази тълпа? От това не само че няма да има никаква полза, а наопаки, ще има вреда.
— Ако се страхувате, докторе, скрийте се — рече вдовицата. — И на двама ви ще покажа къде да се скриете, за да бъдете сигурни.
Бояновски поклати глава в знак на отказ. Силите и буйността му се възвърнаха.
— Да се скрия? Не, никога. Да оставя да убият тебе, моята спасителка! Не! Аз ще бъда с тебе, докато дойдат ония нещастници и ако не може друго — нека с тебе да умра.
Благодарният поглед на Симонова бе отговорът. Тя беше от ония жени, които се възхищават от геройските постъпки.
Времето минаваше. Шумът и крясъците се чуваха отблизо; лесно можеха да се различат отделните гласове.
— Да излезе обесеният! — крещяха селяните. — Искаме да ни го дадат в ръцете, да убием това животно.
— Вървете след мен — каза Симонова, — ако не се предадем, ще запалят къщата.
Тя даде знак на доктора да се приближи. Когато той беше вече наблизо, пошепна му на ухото:
— Качете се на покрива, вземете една главня и като видите, че падна мъртва, подпалете къщата.
— Ще го направя, защото искам по-скоро да умра в пламъците, отколкото да падна жив в ръцете им.
Докторът тръгна. Бояновски и вдовицата се запътиха към вратата. Крайно време беше, защото чуха хлопане.
— Разбийте вратата — извика в този миг Марушка. — Щом не ни пускат с добро, трябва насила да влезем. Вие с брадвите — напред!
Но преди да изпълнят заповедта, Симонова отвори вратата и се изправи на прага.
— Селяни, какво искате от мене? — извика тя. — Защо сте дошли в къщата ми и защо искате да ви пусна да влезете?
Любовницата на капитана я прекъсна:
— Аз ще отговоря на този въпрос, госпожо.
— От тебе нищо не искам да зная, аз питам моите съселяни. Това се понрави малко на селяните и те започнаха да си шушукат.
— Оставете Симонова да говори!
— Приятели — подхвана тази хубава жена. — Всеки един от вас ми е драг и е добре дошъл в моя дом. Не сме ли селяни от едно и също село? Между вас има и мои роднини и никой не може да се оплаче, че съм му причинила зло или пък, че съм отказала да изпълня някоя негова молба.
— Истина е — в един глас извикаха всички. — Вдовицата Симонова е била винаги добра към нас.
— Нищо лошо няма да й направим — рече Марушка в този миг. — Искаме от нея само да ни предаде обесения, когото е скрила в къщата си.
— Ами ако не е при нея? — викна един от тях. — Това още не е доказано.
— Трябва да се докаже — извикаха всички. — Симонова е честна жена.
— Глупаци! — рече Симонова. — Насмукали сте се с ракия и не знаете какво вършите.
— Добре, госпожо, но се закълнете, че Бояновски не е у вас.
— Защо мълчите? — попита Марушка, след като вдовицата не отговори нищо.
Един старец отиде до нея и й каза:
— Симонова, аз съм те носил на ръце, когато беше дете. Закълни се в името на всичко, че обесеният не е при теб.
— Да направя това, значи да се закълна в неистина — каза вдовицата.
Марушка нададе радостен вик.
— Видяхте ли? Не може да се закълне, защото не е права. Ужасна глъчка се вдигна след това, но старецът ги сгълча и после пак попита вдовицата:
— Значи ти си скрила човека, когото ние дирим? Тогава ти си го свалила от бесилката и си го довела тук. Ти си го избавила от справедливото наказание.
— Против правдата не извърших нищо — отвърна тази храбра жена. — Само отнех от гнусните убийци тяхната жертва. Да, клетникът, когото дирите, е в къщата ми. Какво искате, хора, от този човек? Какво ви е сторил? Да не е сгрешил към някого от вас? Който докаже такова нещо, ще му го предам.