Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Такава бе тяхната любов и нищо повече не може да се добави.
Гроздовете на акацията
Една нощ О-Юми си тръгна по-рано от обичайното, когато луната вече си бе отишла, а изгревът още не бе дошъл. Без обяснения — тя никога не обясняваше нищо, просто каза: „Време ми е“, облече се бързо, докосна за последно с пръст бузата му и се стопи в нощта.
Ераст Петрович пое по бялата пътечка, светлееща леко в мрака — покрай езерцето, после по моравата. Минавайки покрай къщата, по навик вдигна очи да провери дали стопанинът си е на терасата. Да, при перилата тъмнееше едрата фигура на звездоброеца. Дон учтиво приповдигна феса си, Фандорин кимна със същата учтивост и продължи по пътя си. Тая безмълвна размяна на поздрави през последните дни се бе превърнала в нещо като ритуал. Жизнерадостният дебелак се бе оказал по-тактичен, отколкото можеше да се очаква след техния пръв разговор. Вероятно деликатността е в кръвта на японците, помисли си титулярният съветник, изпаднал в онова отпуснато и блажено състояние, когато ти се иска да обичаш целия свят и да виждаш у хората само добрите страни.
Изведнъж той забеляза с крайчеца на окото си нещо странно, някакъв мимолетен проблясък, който нямаше откъде да се вземе в безлунната нощ. Заинтригуван, Фандорин се обърна към тъмните прозорци на сградата и ясно видя как в единия от тях между недостатъчно плътно дръпнатите пердета се мярна светлинка — мярна се и моментално изчезна.
Ераст Петрович спря. Загадъчният лъч твърде много приличаше на светлина от затъмнено фенерче, каквито често използват крадците, обирджиите и тям подобна публика. След като грабители съществуват и в Русия, и в Европа, какво пречи да ги има и в Япония?
Или това е бил просто някой от слугите, който не е искал да пали осветлението, за да не нарушава нощното уединение на господаря?
Прислугата в тая къща бе дресирана до такава степен, че изобщо не се забелязваше — всичко сякаш ставаше от само себе си. Когато Фандорин пристигаше в съкровения павилион, той винаги бе подреден, на ниската масичка имаше чинии с нещо за хапване и незапалени свещи, в нишата тъмнееше вазичка с красиво подреден, всеки път по нов начин, букет. Когато вървеше на разсъмване към изхода, титулярният съветник виждаше, че всички пътечки са старателно изметени, тревата на английската морава е прясно окосена, а междувременно нито веднъж не бе чул нито шумолене на метла, нито потракване на градинска ножица. Само веднъж бе видял един от прислужниците на живо. Един ден на излизане забеляза, че е изтървал някъде ключа. Той спря пред заключената порта, ровейки из джобовете. И тъкмо бе решил да се връща при павилиона, когато изведнъж от розовата мъгла безшумно се подаде фигура с черна куртка и черен панталон, поклони се, подаде му ключа и тутакси се стопи в мъглата — Фандорин дори не успя да благодари.
Ако е слуга, аз да си вървя, реши титулярният съветник. Ами ако все пак е крадец, или дори по-лошо, убиец? Ако спаси домакина от злодейския замисъл, това би било най-добрата отплата за неговото гостоприемство.
Той се озърна наоколо и, разбира се, не видя жива душа.
Бързо отиде до прозореца, прецени пътя, който трябваше да преодолее. Стената бе облицована с релефни плочи необработен гранит. Ераст Петрович стъпи в една вдлъбнатина, хвана се за перваза, изтегли се нагоре и залепи лице о стъклото на мястото, където имаше процеп между пердетата.
Отначало не видя нищичко, в стаята цареше пълен мрак. Но след около половин минута в далечния й ъгъл забеляза треперлив кръг, който бавно се плъзна по стената, осветлявайки ту рафтовете със златните гърбове на книгите, ту рамката на някой портрет, ту географска карта. Очевидно тук беше работният кабинет или библиотеката.
Ераст Петрович не можеше да различи човека, който държеше фенера, но беше ясно, че никой слуга няма да се държи по толкова подозрителен начин, затова вицеконсулът се приготви за решителни действия. Натисна внимателно лявото крило на прозореца — беше залостено. Бутна дясното и то поддаде леко. Отлично! Може би тъкмо по тоя път се бе промъкнал неканеният гост или пък прозорецът е бил оставен открехнат за проветрение; в момента това нямаше значение. Важното бе, че можеше да пипне нощната птица.