Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Да иде или да не ходи — това бе въпросът, който младежът все не успяваше да реши.
По-точно казано, решението бе взето, и неведнъж, и то окончателно и безвъзвратно, обаче после с времето пак се случваше споменатият парадокс, стрелките на Бит Бен замираха и мъките започваха отначало.
Когато първоначалното вцепенение го отпусна и Ераст Петрович се върна в състояние, което може донякъде да се нарече нормално, той, естествено, си рече, че няма да ходи в никакви павилиони. Това е единственият достоен изход от недостойното положение, в което толкова несвоевременно възроденото сърце бе въвлякло вицеконсула на Руската империя. Тая срамна история трябва да бъде отсечена с твърда ръка и да се изчака да изтече кръвта и да зараснат срязаните нерви. С времето раната обезателно ще заздравее, а урокът ще бъде запомнен за цял живот. Защо са нужни мелодраматични сцени с обвинения и прострени ръце? Стига палячовщини, и без това се опозори…
Искаше му се незабавно да изпрати ключа обратно на Дон.
Не го изпрати.
Попречи му обзелият го гняв — най-разяждащият от всички възможни, тоест не горещ, а леден, от който ръцете не се разтреперват, а се свиват в юмруци, пулсът се забавя и отеква в ушите, а лицето мъртвешки пребледнява.
Как можа тъкмо той, умен и хладнокръвен човек, преминал с чест през множество изпитания, да позволи да се отнасят с него по тоя начин? И най-важното, на кого позволи? На една продажна жена, на бездушна пресметлива интригантка! Държа се като паленце, като персонаж от долнопробна буфонада! Той заскърца със зъби, като си спомни как раздра сюртука си на пирон, как натискаше педалите, бягайки от помиярите…
Не, ще иде, обезателно ще иде! Нека види какъв е Фандорин в действителност. Не някое жалко омаяно хлапе, а твърд и спокоен мъж, който е успял да разгадае сатанинската й игра и с презрение е прекрачил над хитроумно разположения капан.
Ще се облече изискано, но семпло: черен сюртук, бяла риза с мека яка — никакви колосани яки, никакви вратовръзки. Пелерина? Да, може би. И бастунче, бастунче задължително.
Облече се, застана пред огледалото, разроши коси, за да провеси перчема небрежно върху челото, и изведнъж се изчерви, сякаш се погледна отстрани.
Боже! Буфонадата не е свършила, тя продължава!
И внезапно гневът се изпари, сгърчените пръсти се отпуснаха. В душата му се възцариха тишина и мъка.
Ераст Петрович пусна наметалото на пода, захвърли бастунчето, подпря се уморено на стената.
Каква е тая болест любовта, помисли си той. Кой и защо измъчва човека с нея. Е, не е изключено тя да е необходима и дори благотворна за другите хора, но за нашия титулярен съветник тая наслада явно е противопоказана. Любовта няма да му донесе нищо освен мъка, разочарование или — както е в дадения случай — унижение. Изглежда, такава му е съдбата.
Няма да ходи никъде. Какво го засяга тая чужда нему жена, нейното разкаяние, уплаха или досада? Нима ще му олекне на сърцето?
Времето тутакси прекрати своите глупави фокуси, часовникът затиктака равномерно и спокойно. Дори и това стигаше да разбере, че взетото решение беше правилно.
Остатъка от деня и вечерта Ераст Петрович прекара в четене на „Записки на флотския капитан Головин за неговите приключения в японски плен през 1811, 1812 и 1813 година“, а малко преди полунощ изведнъж заряза книгата и без каквито и да е предварителни приготовления нахлузи каскет и се запъти към имението на Дон Цурумаки.
Маса не се и опита да спре господаря си, не го попита за нищо. Той изпрати с очи спокойно въртящия педали велосипедист, затъкна в пояса нунчакуто, окачи на врата си торбичка с дървените си гета и потегли в тръс към Блъф.
Огромната порта от ковано желязо се отвори учудващо лесно и почти безшумно. Докато вървеше към езерцето по осветената от луната пътечка, Ераст Петрович хвърли поглед към къщата. Видя вирнатия към небето телескоп и до него набита фигура, облечена с халат. Днес Дон Цурумаки май не се интересуваше от земните зрелища, той се любуваше на небето. Звездите действително бяха едри и ярки, Фандорин не бе виждал такива, откакто беше гимназист и обичаше да седи в планетариума и да мечтае за полети до Луната и Марс. Само като си помисли, че това е било преди някакви си четири години!
Титулярният съветник бе сигурен, че пръв ще пристигне в павилиона и дълго ще седи там сам в тъмнината, тъй като гнусната наука джоджуцу със сигурност препоръчваше да бъде поизмъчван влюбеният глупак с чакане. Но щом отвори вратата на павилиона, Ераст Петрович долови познания аромат на ириси, от който сърцето му се опита да забие по-силно, но стреснато от заповедта на разума, се върна към предишния ритъм.