Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Докато тя говореше, нейните бързи, леки пръсти вършеха своята работа — разкопчаваха, галеха, понякога впиваха в тялото на титулярния съветник остри нокти.
— И това е джоджуцу, нали? — едва изговори той, почти загубил способността да се съпротивлява. — Как го наричате, когато жертвата се е разбунтувала и трябва да бъде пак укротена? Сигурно е нещо живописно: „Сливов дъжд“ или „Тигър на задни лапи“?
О-Юми се засмя тихо.
— Не, нарича се „Огън срещу огъня“. Силният пламък се гаси най-добре с насрещен огън. Ще видиш, че ще ти хареса.
В това Ераст Петрович изобщо не се съмняваше.
Доста по-късно, когато двата пожара вече се бяха слели и погълнали взаимно, те лежаха на терасата и наблюдаваха преливащата повърхност на езерото. Беседата им ту се подемаше, ту прекъсваше наново, понеже им беше еднакво хубаво да говорят и да мълчат.
— Забравих да попитам Дон за нещо — каза Ераст Петрович, докато палеше пура. — Как завършва курсът по джоджуцу? В Европа е прието влюбените да живеят дълго и щастливо и да умират в един и същ ден. Но тук сигурно не е така?
— Не е така — тя се надигна, подпряна на лакът. — Правилно изградената любов завършва не със смърт, а с изтънчен финал, за да запазят и двамата красиви спомени. Ние не допускаме чувството да умре, отрязваме го като цвете. Малко боли, но затова пък после не остават нито обида, нито горчивина. Толкова те харесвам! Заради теб ще измисля нещо особено прекрасно, ще видиш.
— Сърдечно благодаря, но няма нужда. Закъде да бързаме? — Ераст Петрович я притегли към себе си. — Мъдрият Дон ми разправяше нещо много интересно за етапа, който се наричал „Тетивата на лъка“.
— Да, май е време… — отвърна тя с накъсан от страстта глас и здраво обхвана с длани лицето му. — И така, първи урок. Аз съм тетивата, ти си лъкът, нашата любов е стрелата, с която трябва да улучим точно в центъра на Луната. Гледай нея, а не мен. Когато стреляме, тя ще се пръсне на хиляди парченца…
И Фандорин се загледа в небето, където безметежно сияеше нощното светило. То и не подозираше, клетото, каква съдба му е отредена.
В продължение на цялата следваща седмица Ераст Петрович сякаш обитаваше два свята, които никъде не се пресичаха — слънчев и лунен. Първият бе горещ, но вял и полупризрачен, тъй като титулярния съветник постоянно го караше на сън. Чак привечер, когато сенките тръгваха да се удължават, а впоследствие изчезваха съвсем, Фандорин започваше да се пробужда: отначало тялото му, след него и разумът. Не оставаше и следа от обзелите го отпуснатост и сънливост, вътре в него се зараждаше сладък, постепенно нарастващ звън и към момента, когато в небето се търкулваше луната, болният от любов вицеконсул постигаше пълна готовност да се потопи в нощния, истинския свят.
В тоя свят всичко от самото начало бе прекрасно: и шумолящият велосипеден полет по опустелия „Банд“, и металното скърцане на ключа в ключалката на голямата порта, и хрущенето на чакъла по пътечката към павилиона. После идваше ред на мъчителното и същевременно остро очакване — дали тя ще дойде, или не. На два пъти О-Юми не се появи, тя бе предупредила, че може да се случи и така: да не успее да се измъкне от къщата. Той седеше на тераската, пушеше пури, гледаше водата и се вслушваше в тишината. После над върховете на дърветата се подаваше слънцето и той трябваше да си отива. Титулярният съветник тръгваше към улицата с наведена глава, но дори и в горчилката на несъстоялата се среща се криеше известен мъчителен чар — значи следващата ще бъде двойно по-сладка.
Но ако острият слух на Фандорин доловеше откъм малката порта скърцане, а после и леки стъпки, светът тутакси се променяше. Звездите пламваха по-ярко, а луната, напротив, се свиваше, тъй като беше наясно, че и днес й е съдено да пада отново и отново на земята и да се разпилява навсякъде като сребрист прах.
Нямаше думи, които да опишат случващото се през тия нощни часове, пък такива думи и не можеха да съществуват, не и в езиците, познати на Ераст Петрович. И то не защото европейската реч или онемява, или става цинична, когато трябва да опише сливането на две тела. Не, ставаше въпрос за нещо друго.
Когато те се любеха — ту директно и жадно, ту бавно и изтънчено, — го преизпълваше остро, неописуемо с думи усещане, че смъртта съществува в действителност. Той винаги, от най-ранно детство, знаеше твърдо, че животът на тялото е невъзможен без живот на душата. На това го учеше религията, това се разказваше в множество прекрасни книги. Но днес, когато караше двайсет и третата си година, под сгромолясващата се от небесата луна, той изведнъж откри, че е вярно и обратното: душата не би живяла без тялото. Няма да има нито възкресение, нито ангели, нито дори дългоочакваната среща с Бога. Ще има нещо съвсем друго, а може и нищо да няма, понеже душата е невъзможна без тялото, както светлината е невъзможна без тъмнина, както не е възможен плясък с една длан. Умре ли тялото — умира и душата, а смъртта е абсолютна и окончателна. Той усещаше това с всяка частица от своята плът и го обземаше невероятен страх, но в същото време и невероятно спокойствие.