Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Вицеконсулът изстина, а веселият разказвач хрупаше ябълка и неумолимо забиваше в клетото му сърце все нови и нови игли:
— Третият етап, ако не се лъжа, се нарича при тях „Мирис на праскова“. Обектът трябва да получи възможността да вдъхне аромата на плода, но самият плод засега е високо на клона и изобщо не се знае на кого ще се падне. Трябва да му се покаже, че вълнуващата го персона не е безплътен ангел, а жива и страстна жена, и че ще му се наложи да се бори за нея. На тоя етап непременно се явява съперник, и то много сериозен съперник.
Как мина в каляската на Булкокс покрай консулството с глава на рамото му! — спомни си Ераст Петрович. И дори не погледна към мен, макар че бях до прозореца…
О не, не, не!
Дон присви очи към луната.
— Какво следваше нататък? А, да, естествено. Фаза „Тайфун“. Веднага след отчаянието („Уви, тя никога няма да ми принадлежи!“) куртизанката без всякакво предупреждение урежда любовна среща. Умопобъркваща, с използване на всички тайни на креватното изкуство, но не прекалено дълга. Обектът трябва обилно да вкуси, но не и да се насити на сладостта. Следва фазата „Аяцури“. Раздяла, предизвикана от някакви непреодолими трудности. Подобна раздяла привързва мъжа по-силно от всякакви срещи и сякаш му отнема разума. Аяцури е начинът, по който кукловодът управлява марионетката. Ходили ли сте на представление на театъра „Бунраку“? Посетете го задължително, при вас в Европа не се срещат такива неща. Нашите кукли са досущ като живи и…
— Престанете! — извика Фандорин с усещането, че не би понесъл повече. — Млъкнете, за Бога!
Титулярният съветник се чувстваше много зле. Болеше го сърцето, болезнено пулсираха слепоочията му, коленете му трепереха.
Напълно разбит, Ераст Петрович обърса капките ледена пот от челото си и едва изговори:
— Сега виждам, че сте прав… И аз… аз съм ви благодарен. Ако не бяхте вие, щях наистина да изгубя разум… Всъщност аз и без това… Но не, няма повече да бъда кукла в нейните ръце!
— И съвсем напразно — не одобри решението му Цурумаки. — Тепърва ви очаква най-хубавата фаза — „Тетивата на лъка“. Във вашия случай това е двойно по-пикантно — усмихна се той. — „Лък“ на японски е „юми“.
— Знам — кимна Фандорин, гледайки настрани.
В главата на смазания вицеконсул постепенно се очертаваше план.
— Това е фазата на пълното щастие, когато душата и тялото са на върха на блаженството и звънтят от наслада като опъната тетива. И за да подчертае сладостта, опитната майсторка добавя и мъничко горчивина — вие никога не ще научите със сигурност…
— Вижте — прекъсна го Ераст Петрович и мрачно се взря в очите на човека, който го отърва от безумието, но за сметка на това разби сърцето му. — Стига толкова за това джоджуцу. То не ме интересува. Дайте ми ключа, ще се възползвам от него за един ден. И на нея… на нея също й дайте другия — за портата. Кажете й, че ще я чакам в павилиона след полунощ. Но нито дума за тоя наш разговор. Обещавате ли?
— Да не я заколите? — предпазливо попита Дон. — Тоест, общо взето, ми е безразлично, но не бих искал точно в моето имение… Пък и Алджърнън ще ми се обиди, а той не е човек, с когото бих искал да бъда скаран…
— Няма да й направя нищо. Ч-честна дума.
Пътят до вратата се стори на Фандорин мъчително дълъг, всяка крачка му костваше мъка.
„Значи, джоджуцу, така ли? — шепнеше си той. — Значи го наричате джоджуцу?“
Плясък с една длан
Денят, настъпил след тая безумна нощ, не приличаше на нищо. Въпреки законите на природата той се движеше от сутринта към вечерта не равномерно, а на някакви нервни подскоци. Стрелките на часовника ту застиваха на място, ту изведнъж прескачаха няколко часа. Веднъж, докато механизмът биеше — единайсет часът ли беше, или пладне, — Ераст Петрович се замисли сериозно и като че ли задълго. Настроенията му се меняха, мислите му на няколко пъти тръгваха главоломно в обратната посока, а досадният Биг Бен все дрънчеше своето „бом-бом-бом“ и не искаше да спре.
Вицеконсулът не се мярна в канцеларията — страх го беше, че няма да може да разговаря със служителите. Не хапна, не пи, не полегна нито за миг, дори не поседна, само се разхождаше из стаята. Понякога подхващаше разговор сам със себе си, после млъкваше. На няколко пъти през открехнатата врата надничаше разтревоженият камердинер, въздишаше шумно, дрънкаше с подноса, на който бе подредил отдавна изстиналата закуска, но Фандорин нито виждаше, нито чуваше нещо.