Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
И така, О-Юми бе дошла първа. Какво пък, още по-добре.
В миниатюрното антренце бе доста светло — лунното сияние проникваше през отворите в дървените щори. Фандорин видя хартиен параван, две лачени сандалки на дъсчения под пред татамито. Ах да, според японския обичай се полага да се събуеш, преди да стъпиш на сламените рогозки.
Но Ераст Петрович, разбира се, не възнамеряваше да се събува. Той скръсти ръце на гърдите и нарочно се прокашля, макар че „майсторката“ със сигурност бе разбрала, че „обектът“ вече е тук.
Двете части на паравана се плъзнаха настрани. Беше ги отворила О-Юми, широките ръкави на кимоното й висяха от разперените й ръце и правеха жената да прилича на пеперуда. „Ефектно е“, усмихна се мислено Фандорин.
Лицето на куртизанката не се виждаше, само силуетът й се очертаваше на преливащия сребрист фон.
— Хайде, влизай! — повика го ниският дрезгав глас. — Тук е толкова прекрасно! Виж, отворила съм прозореца и през него надничат езерото и луната. Тоя разбойник Цурумаки разбира от красота.
Но Ераст Петрович не помръдна от мястото си.
— Защо се бавиш? — прекрачи тя насреща му. — Ела!
Пръстите й се протегнаха към лицето му, но ги спря твърда ръка, облечена в ръкавица.
Сега той виждаше цялото й лице — то бе непоносимо прекрасно, дори и сега, когато той знаеше всичко.
Не, всъщност, още не всичко.
И Фандорин зададе въпроса, който го бе довел тук:
— Защо? — попита той строго и настоятелно. — Какво искате от мен?
Естествено, истински професионалист нямаше да постъпи така. Той би се престорил, че не се досеща за нищо, би продължил да играе ролята на глупак и марионетка и същевременно щеше да разкрие в какво се състои тайният замисъл на тая нова Цирцея, която превръща мъжете в свине. И пътьом щеше да й плати със същото.
Ераст Петрович смяташе себе си за достатъчно добър професионалист, но му беше противно да се преструва пред тая преструвана, пък и едва ли щеше да има ефект — непослушното сърце все пак биеше по-силно от необходимото.
— Не съм толкова богат, нито пък толкова влиятелен, колкото вашият покровител. Не съм посветен в никакви важни тайни. Кажете, за какво съм ви притрябвал?
О-Юми го слушаше мълчешком, не се опитваше да се освободи. Той бе стъпил на дървения под, тя върху татамито, затова лицата им бяха почти на едно равнище, разделяха ги само десетина сантиметра, но Фандорин си помисли, че никога не ще проумее изражението на тия удължени, влажно блестящи очи.
— Че кой би могъл да знае отговора на тоя въпрос? — рече тя тихо. — Защо си ми притрябвал и защо аз съм ти притрябвала на теб. Просто усещаш, че иначе не би могло да бъде и всичко останало няма никакво значение.
Не толкова думите й, колкото тонът, с който бяха произнесени, отслаби хватката на Фандорин. О-Юми протегна освободената си ръка към лицето му, докосна го леко по бузата.
— Не трябва да се питаш за нищо… И не се опитвай да разбереш — така или иначе, няма да успееш. Слушай сърцето си, то няма да те излъже…
„Ще излъже! Това е лъжа!“ — искаше да извика титулярният съветник, но непредпазливо кръстоса погледа си с тоя на О-Юми и не можа да отмести очи.
— Така ли се полага съгласно твоята наука? — едва изговори на пресекулки Фандорин, когато ръката й тръгна надолу, плъзна се под ризата и нежно обгърна врата му.
— Каква наука? Какво искаш да кажеш?
Гласът й бе станал още по-нисък и приглушен. Оставаше с впечатлението, че тя не се вслушва в смисъла на изреченото от него, пък и самата тя не си дава сметка какво приказва.
— Джоджуцу! — извика омразната дума Ераст Петрович. — Зная всичко! Преструваш се на влюбена, а всъщност прилагаш джоджуцу!
Ето че обвинението бе произнесено, сега лицето й ще се промени, магията ще се пръсне!
— Е, защо мълчиш. В-вярно е, нали?
Странно, О-Юми изобщо не изглеждаше смутена.
— Кое да е вярно? — промърмори тя със същия сънен глас, докато не спираше да го гали. — Не, не е вярно, аз не се преструвам… Да, истина е, че те обичам по законите на джоджуцу.
Вицеконсулът остана като гръмнат.
— Аха! Призна си, значи!
— Та лошо ли е това? Нима вземам от теб пари или подаръци? Нима искам нещо от теб? Обичам така, както умея. Обичам, както са ме учили. И повярвай, учили са ме много добре. Джоджуцу е най-добрата наука на любовта. Зная го, понеже съм изучавала и индийската школа, и китайската. Да не говорим за европейската — това е варварство и нелепост. Но дори китайците и индийците не разбират добре любовта, те отделят прекалено много внимание на плътското…