Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Гледаше ядосано паспортната си снимка, която бе разпространена първо по интернет, а след това оглави всички първи страници във вестниците и новинарските емисии. Не приличаше на човек.
Въпреки че години наред се бе стремила да остане анонимна, сега се превръщаше в едно от най-известните и обсъждани лица в държавата. С лека почуда започна да осъзнава, че обявяването за общодържавно издирване на едно дребничко момиче, заподозряно в тройно убийство, бе една от най-големите новини на годината, с почти същата значимост като историята за сектата от Кнютбю[64]. Сбърчила чело, Лисбет следеше замислено коментарите и обясненията в медийното пространство. Озадачаваше я фактът, че медицинските документи за психичното ѝ заболяване, защитени от принципите на лекарската тайна, изглежда, бяха напълно достъпни за всички редакции. Едно заглавие пробуди забравени спомени.
АРЕСТУВАНА ЗА ПОБОЙ НА „ГАМЛА СТАН“
Един от съдебните репортери на Шведската телеграфна агенция бе сложил конкуренцията в малкия си джоб, след като бе успял да изрови копие от разследването на „Съдебна медицина“ след арестуването на Лисбет на метростанция „Гамла стан“, където бе сритала един пътник в лицето.
Лисбет си спомняше чудесно събитията от метрото. Бе ходила до Оденплан и се прибираше в дома на приемните си родители в Хегештен (където пребиваваше временно). На станция „Родмансгатан“ във вагона се качи някакъв непознат и на пръв поглед трезвен мъж, който веднага я фиксира с поглед. По-късно научи, че това е Карл Еверт Блумгрен, 52-годишен бивш играч на бънди[65] от Йевле, в момента безработен. Въпреки че мотрисата беше полупразна, той седна до нея и започна да ѝ се натиска. Сложи ръка на коляното ѝ и се опита да подеме разговор с думите: „Ще ти дам 200 крони, ако дойдеш с мен вкъщи“. Тя го игнорира, но той стана още по-напорист и я нарече „стара кифла“. Фактът, че не му отговори и дори се премести на друга седалка, след като спряха на централната метростанция, не го обезсърчи.
Когато приближиха „Гамла стан“, той я прегърна откъм гърба, пъхна ръце под пуловера ѝ и едновременно с това прошепна в ухото ѝ, че е курва. Лисбет Саландер не обичаше да бъде наричана курва от напълно непознати хора в метрото. В отговор го удари с лакът в окото, след което се хвана за един прът, набра се и го срита с двата си тока в основата на носа. Ударът ѝ бе последван от известна кръвозагуба.
Имаше възможност да се измъкне от мотрисата, когато спряха на перона, но тъй като беше облечена по последна пънк мода, а косата ѝ бе боядисана в синьо, един радетел на реда се хвърли върху нея, събори я на земята и я задържа така, докато не дойде полиция.
Лисбет чумоса пола и телосложението си. Ако беше момче, никой нямаше да посмее да ѝ се нахвърли така.
Дори не се опита да обясни защо бе сритала Карл Еверт Блумгрен в лицето. Смяташе за безсмислено да обяснява каквото и да било на униформените представители на властта. Водена от принципите си, отказа да говори с психиатрите, които се опитаха да преценят в какво душевно състояние се намира. За щастие няколко от останалите пътници в метрото бяха наблюдавали развоя на събитията. Сред тях бе и една напориста дама, която се оказа депутат от Партията на центъра. Жената даде свидетелски показания на място, съгласно които Блумгрен се бе натискал на Саландер, преди тя да го нападне. Впоследствие се оказа, че Блумгрен два пъти е съден за сексуални престъпления, така че прокурорът реши да преустанови делото. Разследването на социалните по случая обаче продължи още известно време и приключи с решение на Градския съд за поставянето ѝ под попечителство. Така Лисбет Саландер попадна под грижите първо на Холгер Палмгрен, а след това и на Бюрман.
Сега всички тези интимни и тайни подробности бяха станали обществено достояние. Биографията ѝ бе допълнена от ярки описания на конфликтите ѝ с околните, започнали още от малките класове. В допълнение към това бе оповестено, че е прекарала първата година от пубертета в детска психиатрична клиника.
МЕДИЙНАТА ДИАГНОЗА за Лисбет Саландер варираше в различните броеве и според изданието. Един път я описваха като психопатка, друг път като шизофреничка, страдаща от сериозна мания за преследване. Всички вестници я представяха като умствено изостанала – та нали не бе успяла дори да завърши основното си образование и бе приключила девети клас без оценки. Обществеността не биваше да се съмнява в лабилността ѝ и склонността ѝ към насилие.