Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
Копнея за дните преди Последното Опустошение.Епохата преди Вестителите да ни изоставят и Сияйните рицари да се обърнат срещу нас. Времето, когато в света все още имаше магия, а в сърцата на мъжете — чест.Светът стана наш, а ние го загубихме. Изглежда, няма по-голямо изпитание за човешките души от самата победа.Или пък победата бе само илюзия? Осъзнаваха ли нашите врагове, че колкото по-упорито се бият, толкова по-твърдо се съпротивляваме? Може би видяха, че огънят и чукът само правят меча по-добър. Но небрежен ли си към стоманата достатъчно дълго, тя най-сетне ръждясва.Наблюдаваме четирима. Първият е лечителят, принуден да остави цяровете и да стане войник в най-жестоката от войните на нашето време. Вторият е убиецът, който плаче, докато убива. Третата е измамницата — млада жена, която носи пелерината на учен над сърцето на крадец. Последният е върховният принц и пълководец, отворил очи за миналото и губещ жажда за битки.Светът може да се промени. Владеенето на стихиите и Владеенето на броните могат да се върнат; магията от древността може отново да е наша. Ключът са тези четирима.Един от тях може да ни спаси.И един от тях ще ни унищожи.„Рядкост е писател да разбира добре как действат водачите и как всъщност любовта пуска корени в човешкото сърце. Сандърсън е изумително мъдър.“Орсън Скот Кард„Харесах тази книга. Какво друго да кажа?“Патрик Ротфъс, автор на „Името на вятъра“, бестселър в класациите на Ню Йорк Таймс
Последваха няколко утвърдителни кимвания; Белязаният изглеждаше поласкан. Скалата привърши с дялкането и здраво върза кесията за стрелата.
Сил продължаваше да седи на рамото на Каладин.
— Искаш ли да ги наглеждам? Да сме сигурни, че никой няма да направи онова, което Белязаният допусна?
Каладин се поколеба, обаче кимна. Най-добре да е сигурен. Просто не му се щеше да се налага хората да мислят по този начин.
Скалата претегли стрелата в ръка.
— Почти невъзможен изстрел — оплака се той. Сетне с едно плавно движение запъна стрелата, обтегна тетивата до лицето си и се разположи точно под моста. Кесията висеше и потропваше по стрелата. Мостовите затаиха дъх.
Скалата стреля. Стрелата полетя нагоре край стената на пропастта толкова бързо, че почти беше невъзможно да се проследи. Дочу се глухо тракване, когато попадна в дървото. Каладин зачака напрегнато, но стрелата не се измъкна. Остана да виси със скъпоценните сфери горе, току до ръба на моста, където лесно можеха да я достигнат.
Каладин потупа Скалата по рамото, а останалите го приветстваха.
— Няма да използвам лъка в сражение — рече Скалата. — Трябва да знаеш това.
— Обещавам — отговори Каладин. — Ще те взема, ако си съгласен, но няма да те принуждавам.
— Няма да се бия — повтори Скалата. — Това не е моето място. — Вдигна поглед към сферите и бегло се усмихна. — Но да стрелям по моста не е проблем.
— Как се научи? — попита Каладин.
— Тайна — отсече Скалата. — Вземи си лъка и не ми досаждай повече.
— Добре. Но не знам мога ли да ти обещая, че няма да ти досаждам повече. Може да ми потрябват още няколко изстрела.
Каладин се обърна към Лопен и продължи:
— Наистина ли можеш да купиш въже без да привличаш внимание?
Лопен се облегна на стената и отговори:
— Братовчед ми никога не ме е предавал.
— Впрочем, колко братовчеди имаш? — полюбопитства Безухият Якс.
— Човек никога няма достатъчно братовчеди — рече Лопен.
— Хубаво. Въжето ни трябва — каза Каладин, а в ума му вече зрееше план. — Купи го, Лопен. Горе ще обменя тези сфери, за да го платиш.
56
Тази проклета книга
„Светлината става толкова далечна. Бурята не спира. Аз съм победен и всички около мен са мъртви. Плача за края на всички неща. Той победи. О, той ни победи.“
Палахакев 1173 г., 16 секунди преди смъртта. Обект: тайленски моряк.
Далинар се сражаваше и Вълнението пулсираше в него, докато размахваше Меча си от гърба на Храбрец. Около него паршендите падаха с почернели изгорени очи.
Нападаха го по двойки, и всяка от тях опитваше да го удари от различна посока, за да го държат зает и — така поне се надяваха — дезориентиран. Ако някоя двойка успееше да го достигне, докато върши друго, можеха и да го свалят от коня му. След много удари брадвите и боздуганите можеха да строшат Бронята му. Тази тактика бе много скъпа; около Далинар всичко бе застлано с трупове. Всяка тактика срещу Броненосец бе скъпа.
Далинар непрекъснато пришпорваше Храбрец, танцуваше на всички страни и въртеше Меча нашироко. Бе излязъл малко пред строя на хората си. На Броненосеца му трябваше пространство, за да се бие; Остриетата бяха толкова дълги, че съществуваше истинска опасност да нараниш някого от своите. Почетната му гвардия щеше да го приближи само ако паднеше или възникнеше опасност за него.
Вълнението го подтикваше и го правеше по-силен. Не изпита слабостта или погнусата от преди няколко седмици на бойното поле. Може би се бе тревожил безпричинно.
Обърна Храбрец точно навреме, за да посрещне две двойки паршенди, които го приближаваха откъм гърба и пееха спокойно. Смушка коня с колене и направи майсторски страничен скок, като преряза вратовете на двама от паршендите и ръката на третия. Очите на първите двама изгоряха и те паднаха. Третият изпусна оръжието си от внезапно обездвижената ръка с прерязани нерви.
Четвъртият се измъкна и хвърли яростен поглед на Далинар. Това бе един от паршендите, които не носеха бради, и в лицето му имаше нещо странно. Бузите бяха малко като на…
Това жена ли беше?, изненадано си помисли Далинар. Не може да бъде. Не може ли?
Зад него войниците му нададоха радостни викове, когато множество паршенди се оттеглиха, за да се престроят. Далинар свали Меча; металът блестеше, а във въздуха около него се стрелкаха духчета на славата. Имаше още една причина да стои начело на хората си. Броненосецът не бе само сила на разрушението; той крепеше и бойния дух. Мъжете се сражаваха по-сърцато, когато виждаха Сияйния си господар да поваля враг след враг. Броненосците повеждаха сраженията.
