Пътят на кралете (том II)

Тефт го изгледа страдалчески; той още беше на мнение, че трябва да сложат Шен най-отпред на моста и да го оставят да умре. Но се подчини, избута парша и го задържа с помощта на Моаш.

— И, хора — отбеляза Каладин, — работете почтително с мъртвите.

— Те са паршенди — възрази Лейтен.

— Знам. Но това тормози Шен. Той е един от нас, затова нека го дразним възможно най-малко.

Паршът неуверено отпусна ръце и се остави Тефт и Моаш да го издърпат по-далеч. Изглежда се беше отказал. Паршите мислеха бавно. Колко от казаното беше разбрал Шен?

— Не искаше ли да намериш лък? — попита Сигзил, коленичи и измъкна изпод едно тяло извит паршендски лък. — Няма тетива.

— Има в кесията на тоя приятел — рече Картите и измъкна нещо от кесията на пояса на друг паршенд. — Може още да е добра.

Каладин взе лъка и тетивата.

— Някой да знае как се ползва това?

Мостовите се спогледаха. Лъковете бяха безполезни при лова на всякакви животни с черупка; прашките вършеха далеч по-добра работа. Лъкът всъщност ставаше само за убиване на хора. Каладин погледна въпросително Тефт, но онзи поклати глава. Не беше обучен да ползва лък. Каладин също.

— Просто е — обади се Скалата, докато преобръщаше един труп. — Слагаш стрелата на тетивата. Държиш по-далеч от себе си. Дърпаш яко. Пускаш.

— Не вярвам да е толкова лесно — отговори Каладин.

— Едва смогваме да учим момчетата да боравят с копие, Каладин — рече Тефт. — Да не си си наумил да учиш някого как се стреля с лък? При това без учител?

Каладин си замълча. Пъхна лъка и тетивата в торбата си, притури няколко стрели, после помогна на другарите си. Час по-късно вече крачеха през пропастите към стълбите. Факлите им съскаха. Спущаше се здрач. Колкото повече се стъмваше, толкова по-противни ставаха пропастите. Сенките бяха по-дълбоки, далечните звуци от капещата вода, падащите камъни и вятъра бяха по-злокобни. Каладин свърна зад един ъгъл и в миг многокраките кремлинги, които щъкаха по стената, се стрелнаха в някаква цепнатина.

Разговорът вървеше тихо и Каладин не се включи. От време на време хвърляше око на Шен. Мълчаливият парш крачеше със сведена глава. Ограбването на паршендските трупове го беше разстроило дълбоко.

Мога да използвам това, помисли Каладин. Обаче смея ли да го сторя? Би било рисковано. Много рисковано. Веднъж вече беше осъден, задето провали хода на сражението.

Първо сферите, рече си той. Измъкнеше ли тях, значи можеше да измъкне и други вещи. Най-сетне зърна сянка над пропастта. Бяха достигнали първия от постоянните мостове. Каладин повървя още малко с хората си, докато стигнаха до едно място, където пропастта беше най-плитка.

Спря. Хората се събраха около него.

— Сигзил, ти поназнайваш нещо за лъковете — каза той. — Трудно ли е според теб да се удари мостът със стрела?

— Случайно съм хващал лък, Каладин, но не мога да се определя като познавач. Не ще да е особено трудно според мен. Разстоянието е колко — петдесетина стъпки?

— Каква е целта? — попита Моаш.