Когато боговете се смеят

За да притъпи някак горчивината от разочарованието, след работа тя позволяваше на Гриша да я откарва до вкъщи, после се преобличаше и обикаляше магазините, разглеждаше модните дрешки, мереше костюми, вечерни тоалети, летни сукмани, изискани рокли за коктейл. В пробните дълго се въртеше пред огледалото, мъчеше се да запомни себе си такава — стройна, красива, добре облечена. В сряда Женя не отиде на курс, предварително се обади на Кристина и се престори на болна, а всъщност отиде в „Охотний ряд“. Ето тук, на тази маса, те седяха тогава с Игор и разговаряха и той я наричаше Женечка и ласкаво се усмихваше. Ето пред тази витрина тя се спря за малко, за да разгледа един елегантен светлосив шлифер, а той леко я прегърна, за да я изведе нататък, към изхода. Женя си припомняше докосването на ръката му, когато той й помагаше да слезе от колата, и сякаш нажежен шиш я пронизваше от край до край. Нима това няма да се случи никога повече? Нима не е възможно да се измисли нещо?

Дори вкъщи Игор я преследваше като натрапчива халюцинация. Ето, той стоеше тук, когато тя го видя за пръв път. Ето в този пепелник той тръскаше пепелта от цигарата си. В нейната стая седеше в ето този въртящ се фотьойл, ръката му лежеше на страничната облегалка. А на бюрото, на нейното бюро, лежеше неговият бележник, в който той си записваше нещо.

Беше непоносимо да стои вкъщи сама. Трябва да използва момента, докато баща й го няма, трябва да бяга оттук в нормалния живот, в живота, който така планомерно, със садистично удоволствие й отнема баща й. Разбира се, да бяга не завинаги — къде ще се дене с жалките монети в джоба си, но поне временно, поне за няколко часа, докато има възможност, та после да си припомня тези сладки мигове свобода, които ще я стоплят до следващото заминаване на тъмничаря.

Женя извади от чантичката си ключа от сейфа, който се намираше в стаята на баща й. Тя притежаваше този ключ съвсем официално — баща й държеше в сейфа някои делови документи и понякога я пращаше да ги вземе и донесе в офиса. Освен това там имаше пари и баща й искаше Женя, ако се случи нещо непредвидено в негово отсъствие, да може да ги вземе оттам. Той беше абсолютно сигурен в честността на дъщеря си и нито за секунда не се съмняваше, че без крайна необходимост тя няма да вземе от сейфа дори една рубла. Справедливо ще е да кажем, че той имаше основания за тази увереност: Женя наистина нито веднъж не бе вземала каквото и да било от сейфа, без той да знае.