Когато боговете се смеят

Настя извади от папката ксерокопията на писмата, иззети от Женя Рубцова. Късички писма, безсмислено е да се подлагат на контент-анализ, още повече че жанровете са съвършено различни — лично писмо на хартия и бърза реплика, набрана на компютър. Глупаво е да се търси стилова прилика.

— Ето ти кифлата, ето ти чипса, а това шоколадче е лично от мен. — Андрей сложи пред нея очевидно завчерашна кифла с марципан, два ярки пакета с чипс и симпатична малка опаковка „Баунти“. — Нещо ново на фронта на кореспонденцията с убийците?

— Андрюша, измисли отговор на Чорапа, нищо не ми идва на ума — помоли го Настя.

Тя обърна монитора така, че той да вижда екрана.

— Предлагам нещо като: аз заслужавам думи на одобрение заради откровеността и честността си, защото знам със сигурност, че Светка е уличница, и не се опитвам да се преструвам, че е светица. Става ли?

— Много добре дори.

Тя обърна екрана към себе си и бързо написа:

„Аз заслужавам думи на одобрение заради откровеността и честността си. Със сигурност знам, че Светка е уличница, и го казвам на всички, без да се преструвам, че е светица. А ти, Чорап, си лъжец и лицемер, защото отричаш очевидни и всеизвестни факти. Приятелски поздрави. Змийче“.

— Този чай за мен ли е? — попита Андрей и посочи чашата.

— За теб е, пий.

— Благодаря. А отговори ли нещо на нашето приятелче Ква?

— Не. Според мен този вариант не е перспективен. Той се опитва да ми запуши устата.

— На твое място бих опитал да продължа с него. Нали знаеш как е в класическите криминалета — убиец се оказва онзи, когото подозираш най-малко. По-точно, онзи, за когото изобщо не можеш да предположиш, че е убиец.

Настя взе с едната ръка чашата с кафе, с другата — кифлата и цигарите, и стана от бюрото.

— Седни на моето място, опитай.

Андрей се замисли какво да отговори, та да подтикне Ква към по-нататъшна дискусия, а Настя извади от касата една папка, намести се с нея на перваза и започна да подрежда материалите по други случаи, разработвани от отдела. През прозореца нахлуваше лек прохладен ветрец и необичайното усещане на мърдащите по челото й коси постоянно я разсейваше — Настя никога по-рано не беше носила бретон. На няколко пъти влиза Коротков и я отвежда в своя кабинет: понеже бяха включени в интернет, нейният градски телефон постоянно даваше заето, така че всички търсеха Настя чрез ръководството.

— Защо е нужно да идваш? — чудеше се тя. — Можеше да ми звъннеш по вътрешния телефон.

— За мен ходенето е полезно — отговаряше шеговито Юра.

— Страхувам се да не пипна професионалното заболяване на всички началници, дето не мърдат от кабинетите си — голямо шкембе. Тогава момичетата няма да ме харесват.