Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Докторе… Абелард — прошепна Елоиз безпомощно.
— Няма да се присъединявате към тях! — викна той. — Не бива!
— Ами ако иска да остане? — дяволито попита госпожица Пул.
— Не иска… не може. Млъкнете!
— Доктор Свенсон! — викна Лоренц и Свенсон се приближи до парапета, като влачеше заложника си, и погледна надолу. Лоренц беше отишъл до големия брезент. — Може би това ще ви убеди в голямата ни цел!
Дръпна някаква връв и брезентовото покривало се свлече. И мигом огромното съоръжение под него се издигна рязко на двайсетина стъпки. Беше огромен цилиндричен газов балон, въздушен кораб, дирижабъл. Щом се издигна до края на въжетата, които го държаха, Свенсон видя перки, мотори и огромната кабина отдолу. Машината беше по-голяма, отколкото си мислеше, уголемяваше се като насекомо, което излиза от пашкула си, подпорите на железния скелет се запъваха по местата си, докато се издигаше — и цялата беше боядисана така, че да се слива с най-тъмното среднощно небе. Ако летеше през нощта, дирижабълът щеше да е почти невидим.
Елоиз изкрещя, Свенсон се обърна и видя, че нечия ръка я е сграбчила за глезена през пролуката в стълбите. Мъжка ръка в червен ръкав. Аспиш се бе пресегнал отдолу, докато Свенсон се беше разсеял от спектакъла на Лоренц като някой наивен глупак. Свенсон гледаше безпомощно как тя се опитва да се освободи, да настъпи китката му с другия си крак — това беше всичко, което бе нужно да развали магията. Мъжете около госпожица Пул се втурнаха напред и отрязаха Свенсон от Елоиз, а Крабе се сви на топка на дъските, и преди Свенсон да успее отново да опре дулото в главата му, мъжете се хвърлиха отгоре му — някой заби юмрук в ченето му, друг го фрасна по главата и той залитна и се удари в парапета. Елоиз извика отново — бяха я хванали.
Мъжете го вдигнаха и го хвърлиха през парапета.
Съвзе се. Безоблачното черно нощно небе се движеше над него, а главата му се удряше безспир в пръстта. Влачеха го за краката. Към пещта, знаеше го.
Къде беше Елоиз? Усещаше болка във врата си и натъртвания навсякъде, но не и острата раздираща агония, която би означавала счупена кост — а така както го дърпаха за краката, а ръцете му се влачеха зад него, щеше да усети. Ръцете му бяха празни — какво бе станало с револвера му? Прокле жалките си опити да се прави на герой. Беше го спасила жена, а той бе предал доверието й с неспособността си. Когато видеха, че е в съзнание, просто щяха да му смажат главата с някой камък. И какво можеше да направи той — невъоръжен, един срещу двама? Помисли за всички, които беше подвел… с какво бе по-различно това?
Мъжете пуснаха краката му. Единият се обърна и го погледна с хитра усмивка, а другият отиде до пещта.
— Буден е! — каза ухиленият.
— Фрасни го с лопатата — отвърна другият.
— Добре — каза първият и се заоглежда да я намери.
Свенеон се опита да седне, да избяга, но тялото му — тромаво и сковано — не го слушаше. Претърколи се на една страна, сви колене и успя да се надигне.
— Къде си тръгнал бе? — провикна се през смях зад него първият. Свенсон потрепери, всеки момент очакваше да усети как лопатата разцепва главата му. Очите му затърсиха някакъв отговор, някаква идея, но единственото, което видя, бе дирижабълът, който се полюшваше в безмилостното черно небе. Нима това бе краят? Толкова прозаичен и толкова брутален, да го посекат като животно във ферма? С внезапен импулс Свенсон се обърна с лице към мъжа и протегна ръка.
— Момент, моля ви.
Мъжът наистина бе вдигнал лопатата и се готвеше да замахне. Другарят му стоеше на няколко стъпки зад него с метална кука, с която явно току-що бе отворил вратичката на пещта — дори от такова разстояние Свенеон усети неимоверната горещина.
— Как мислиш, дали ще ни предложи пари? — каза оня с куката и се ухили.
— Не — каза докторът. — Първо, защото нямам, а второ, защото всичките ми пари така и така ще са ваши, след като ме ударите по главата.
На това мъжете кимнаха, ухилиха се, че е отгатнал плана им, който не можеше да се спре.
— Не мога да ви предложа нищо. Но мога да ви попитам — докато имам дъх, — защото знам, че ще сте любопитни и ще ми е мъчно да оставя такива честни хора — защото знам, че просто правите това, което трябва — в такава жестока опасност.
Те го зяпнаха за момент. Свенеон преглътна и продължи:
— Разбира се, разбира се, никой не ви е казал. Няма значение — не ми е работа да се меся, но заради моята съвест, ще ми обещаете ли да хвърлите този, този предмет в пещта, след като… след като хвърлите мен? — Бръкна в джоба си, извади втората синя карта — не знаеше коя е — и я протегна напред да я видят. — Прилича на просто стъкло, зная, но трябва, заради собствената ви безопасност, да я хвърлите право в огъня. Направете го, или ме оставете аз да го направя…