Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— О, моя мила, мила господарке! — възкликна неистово телохранителката и се хвърли на колене край проснатата мисис Пот. — О, мила моя господарке! Какво ви е?
— Господарят ви… грубият ви господар… — пошепна болната.
Пот бе в явно отстъпление.
— Срамота! — рече с укор телохранителката. — Виждам, че той ще ви прати в гроба, госпожо. Милата бедна душичка!
Неговото отстъпление продължаваше. Противникът напредваше с щурм.
— О, не ме оставяйте, не ме оставяйте, Гудуин! — мълвеше мисис Пот, вкопчвайки се в китката на поменатата Гудуин с истерично движение. — Единствено вие сте добра към мене, Гудуин. — При този трогателен призив Гудуин разигра една своя малка домашна трагедия и щедро зарони сълзи.
— Никога няма да ви оставя, госпожо, никога — отзова се Гудуин. — О, сър, трябва много да внимавате… наистина трябва. Не знаете какво зло можете да сторите на госпожата. Ще съжалявате един ден… сигурна съм… винаги съм го казвала.
Нещастният Пот продължаваше да гледа смутено, но нищо не отвърна.
— Гудуин — тихо простена мисис Пот.
— Господарке — отзова се Гудуин.
— Ако знаете само колко съм го обичала този човек…
— Не се измъчвайте, недейте си припомня, госпожо — рече телохранителката.
Пот изглеждаше много изплашен. Дошъл бе моментът да го унищожат.
— А сега — зарида мисис Пот, — сега, след всичко това, да се отнасят с мен по този начин, да ме обвиняват и оскърбяват в присъствието на друг, почти чужд човек. Но аз няма да се оставя, Гудуин — продължи мисис Пот, като се приповдигна на ръцете на своята помощница, — моят брат, поручикът, непременно ще се намеси. Аз ще се разведа, Гудуин!
— Точно туй му се пада, госпожо — поощри я Гудуин.
Каквито и мисли да събуди заплахата за раздяла в ума на мистър Пот, той се въздържа да ги превърне в слова, а се задоволи само да каже много смирено:
— Мила моя, ще ме изслушаш ли?
Низ от хълцания беше единственият отговор и в нов пристъп на истерия мисис Пот пожела да й кажат защо въобще се е родила и поиска разни други сведения от подобно естество.
— Мила моя — възрази мистър Пот, — не се поддавай на такава крайна чувствителност. На мен и през ум не ми е минавало, мила моя, че в тази статия има зрънце истина… Недопустимо е. Бях само разгневен, мила моя, бих казал дори вбесен от хората на „Независимост“, загдето дръзнаха да я поместят; това е всичко. — Мистър Пот хвърли умолителен поглед към невинния причинител на тази беда, като че го заклеваше да не казва нищо за змията.
— А каква стъпка възнамерявате да предприемете, за да получите удовлетворение? — попита мистър Уинкл, чиято смелост все повече нарастваше, виждайки как Пот все повече губеше своята.
— О, Гудуин! — обади се мисис Пот. — Смята ли той наистина да нашиба редактора на „Независимост“? Кажете, Гудуин?
— Тихо, тихо, госпожо, моля, не се тревожете — отвърна телохранителката. — Разбира се, че ще го стори, щом вие го искате, госпожо.
— Разбира се — потвърди Пот, тъй като съпругата му проявяваше сигурни признаци, че ще припадне отново. — Ще го направя, естествено.
— Кога, Гудуин, кога? — подхвана пак мисис Пот все още в колебание относно припадъка.
— Веднага, разбира се — увери я мистър Пот. — Още днес!
— О, Гудуин — продължи мисис Пот, — това е единственият начин да се отговори на клеветата, за да изляза с неопетнено чело пред света.
— Право е, госпожо — отговори Гудуин. — Никой мъж не е мъж, ако откаже да го стори.
Тъй като истерията още витаеше във въздуха, мистър Пот потвърди отново, че ще го направи, но мисис Пот беше тъй потресена от мисълта, че са могли нявга да я подозират, щото около шест пъти беше на границата на припадъка и сигурно щеше отново да е в несвяст, ако не бяха неуморните усилия на прилежната Гудуин и многократните молби за прошка на победения Пот; и най-накрая, когато тази нещастна личност бе смъкната до обичайното си равнище на боязън и покорство, мисис Пот се съвзе и те седнаха на закуска.
— Нали не ще оставите тези долни вестникарски клюки да скъсят вашето гостуване у нас, мистър Уинкл? — рече мисис Пот, усмихвайки се през следите от сълзите си.