Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Ей — доста лошо мнение излезе. Може и да прекалявам. С такава характеристика порочния нещастник и в поправителен дом няма да вземат. Ами направо го вържи в чувал и го пусни на дъното на кладенец. Ако държиш на едната гледна точка. Защото поговориш ли със същия оня търговец от ориенталското дюкянче, няма да го намериш толкова нещастен. Дори ако отмяташ радостите му, по-многобройни ще се съберат те и по-шарени, отколкото на колегата му от западния магазин. А чуе ли той как живее въпросният колега, ще поклати изумено глава и на свой ред ще го съжали. Плосък ще му се стори такъв живот, студен, безмилостен и тесногръд. И за пороците горе-долу така ще се получи. Командировай ориенталеца в най-уредената, в най-правовата европейска държава, и той такива грехове ще открие, такова зло, такова осакатяване на същата човешка природа, каквито порядъчният западен гражданин въобще не подозира у себе си.

Кому да вярваш? Личният произвол смазва човека наистина, но безличният ред също не му прощава…

А знаеш ли защо не вземам страна? Защото в мен има и от двамата човеци, натикани под една кожа. Не е лесно на източните хора. И на западните не е лесно. Но най е трудно нам, на Балканите, защото сме по средата. Събери заедно техните мъчнотии и ще намериш нашето тегло.

Изтокът ни е лъхнал два пъти, но силно. Веднъж чрез Византия, втори път чрез османското завоевание. И Западът ни е лъхал през вековете с далечен ветрец. Него сме дирили с поглед и с душа, на него сме се надявали да пресуши кървавата пот от челата ни. Свобода сме подушвали в тоя ветрец, разум, справедлива уредба и човешки правдини. И когато сме си развързали ръцете, от там сме взели учреждения, конституции и закони, принципи и системи и куп още подобни неща, дето укротяват живота на хората. Всички на Балканите сме ги взели, включая нова Турция на Кемал Ататюрк. Не искам да кажа, че кухи форми сме възприемали, пък сме ги наблъскали с ориенталските си табиети. И това се е случвало, но да беше само то, щеше да е просто. Самата форма, дълго изработвана от ония народи, си има своя смисъл, своята възпитателност.

По-скоро два духа са се срещнали на нашите земи и са си дъхнали един другиму в устата. Смесили са си кръвта, езиците и мозъците. Не знам в борба ли са се счепкали, в любовна прегръдка ли са се сплели, но трудно ще различиш къде свършва кожата на единия и откъде почва кожата на другия. Прилепнали са, просмукали са се и тая черта на просмукването криволичи в невъобразими завойчета. Не можеш да предвидиш в живота кога ще стъпиш от западната й страна, кога от източната. И още по-важно — в себе си не можеш да отгатнеш по кое завойче ще кривне душата ти. Това е мъчното за балканеца. Изненадата, клопката, подхлъзването, дето му ги залагат едновременно и Изтокът, и Западът. Все нащрек трябва да стоиш както в катадневните си работи, така и за по-едри уюни на държавите и народите.