Аз съм пилигрим

-      Ще ви закарам - прекъснах я и посочих фиата.

Очевидно не ѝ хареса, но и не виждаше начин да се измъкне, така че кимна. Малкото момче на свой ред реши, че е страхотно, улови ме за ръка и аз ги поведох към колата.

Кумали отвори задната врата, качи сина си и седна до него. За една мюсюлманка е достатъчно лошо да е сама с мъж, когото едва познава, в една кола - да се качи на предната седалка за Кумали беше немислимо.

Докато ми казваше накъде да карам, подхвърлих през рамо:

-      Мисля, че трябва да се обадите в управлението. Да им кажете, че е възникнало нещо и че трябва да задържат изпращането на делото в Анкара.

Тя не отговори, така че погледнах в огледалото и видях, че ме гледа с ледено изражение. Щеше да стане грозно, когато чуеше идеята ми, но нямаше какво да направя в тази връзка. След малко видях да вади мобилния си телефон. Заговори на турски.

Затвори и ми каза, че е оставила съобщение за шефа си и е поискала няколко от колегите ѝ да ни чакат на южния нос. Доколкото разбрах, беше повикала подкрепление. Не получих шанс да коментирам - младият симпатяга заговори оживено на турски. Погледнах в огледалото и видях, че Кумали слуша съсредоточено - очевидно искаше да му покаже, че мислите му са ценни, и колкото повече гледах, толкова повече си давах сметка, че проявява безкрайно търпение към момчето.

-      Синът ми иска да ви кажа, че в четвъртък ще ходим на цирк - преведе тя. - Казва, че първо ще има голям парад, после ще гледаме акробати, лъвове, клоуни...

-      И укротители на змии - добавих. - Видях плакатите, когато пристигнах. Кажете му, моля, че циркът сигурно е жесток.

Кумали преведе, момчето се засмя и двамата веднага започнаха нещо като спор. Накрая тя обясни:

-      Синът ми иска да ви попитам дали искате да дойдете с нас, но му обясних, че същата вечер имате среща и сте зает.

Улових погледа ѝ в огледалото.

-      Да, много жалко - отговорих. - Бих се радвал, ако можех да дойда. Моля, извинете ме пред него.

Тя му преведе, после ми каза да свия вляво и да спра на двайсетина метра по улицата.

Спрях пред скромна къща с градински джуджета покрай алеята пред входа, детска пързалка на квадратна тревна площ и склад за дистрибуция на кока-кола на отсрещния тротоар. Два големи камиона маневрираха пред склада и двигателите им ръмжаха толкова силно, че не успях да кажа довиждане на момчето както трябва. Майка му го изведе от колата, минаха по алеята и стигнаха до къщата.

Млада жена, може би към трийсет - чернокоса и с тежко затлъстяване - отвори вратата и целуна момчето по главата. Докато Кумали говореше с гледачката, имах възможност да помисля за онзи момент в парка, усещането че се натъквам на някаква тайна. Лесното обяснение беше, че причината е синдромът на момчето ѝ, желанието ѝ да го защити от нахлуването ми. Обаче не ми се вярваше да е така - и Кумали, и синът ѝ се чувстваха много добре сред другите хора и децата. Не. Имах чувството, че е нещо съвсем различно, но нямах представа какво може да е. Майка и дете играят в парка - какво толкова?