Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Тъкмо тогава Браун отмъстил на света, който в продължение на двайсет години презрително и безразсъдно разбойничество все го лишавал от успеха на обикновения пират. Това било акт, жесток и хладнокръвен, и той го утешаваше на смъртното легло като спомен за дръзко предизвикателство. Браун тихо свалил хората си на другия край на острова и ги повел към лагера на бугите. След кратко и безшумно сбиване Корнелиус, който се опитал да избяга по време на слизането на брега, се подчинил и почнал да показва пътя, като вървял там, където храсталакът бил най-рядък. Браун държал ръцете му на гърба, стискайки и двете му костеливи китки в големия си юмрук, и със силни тласъци го бутал напред. Корнелиус мълчал като риба, жалък, но верен на целта си, която му се мяркала смътно напред.
На края на гората хората на Браун се разпръснали, скрили се зад дърветата и зачакали.
Целият лагер, от единия до другия край, се простирал пред тях и никой не гледал натам, където били те. На никого не идвало на ума, че белите могат да научат за тесния проток зад острова. Като решил, че моментът е настъпил, Браун извикал: „Огън!“ — и четиринайсет изстрела отекнали като един.
По думите на Тамб Итам изненадата била толкова голяма, че с изключение на онези, които паднали мъртви или ранени, дълго време никой не мръднал след първия залп. После един от тях извикал и тогава всички надали вопли на изумление и ужас. В паника се замятали назад-напред покрай брега, като стадо, което се бои от водата. Някои скочили в реката, но повечето сторили това едва след последния залп. Три пъти хората на Браун стреляли в тълпата, а самият Браун — той единствен стоял на открито място — ругаел и викал:
— Целете се по-ниско! Целете се по-ниско!
Тамб Итам разказва: още при първия залп разбрал какво се е случило. Макар да не бил ранен, той все пак паднал на земята и лежал като мъртъв, но с отворени очи. Когато отекнали първите изстрели, Даин Варис, който лежал в леглото си, скочил и изтичал на открития бряг — тъкмо навреме, за да получи куршум в челото при втория залп.
Тамб Итам видял как той широко разперил ръце и после паднал. Едва тогава го обзел голям страх, не по-рано. Белите си отишли така, както дошли — като невидими.
Така разчистил Браун сметките си със злата съдба. Забележете — дори при този страшен изблик на ярост се чувствува увереност в собственото му превъзходство, сякаш той бил човек, който настоява винаги на своето право — нещо отвлечено, — обличайки го с обвивката на обикновените си желания. Това не било груба и вероломна касапница, това било възмездие, разплата — проява на някакво непознато и ужасно качество на нашата природа, което, страхувам се, се таи у нас не тъй дълбоко, както би ни се искало да мислим.
После белите слизат от сцената, невидими за Тамб Итам, и сякаш изчезват напълно от човешките очи; и шхуната също изчезва, както изчезва откраднатото богатство. Но се носят слухове, че един месец след това белият баркас бил прибран от един товарен параход в Индийския океан. Два сбръчкани, жълти, приказващи шепнешком скелети със стъклени очи, които се намирали в лодката, признали властта на трети като тях, който заявил, че се казва Браун. Неговата шхуна, която пътувала на юг и била натоварена с яванска захар, протекла и потънала. От екипажа от шест души се спасил само той и неговите спътници. Другите двама умрели на парахода, който ги прибрал, а Браун доживя до срещата си с мен и аз мога да потвърдя, че той бе изиграл докрай своята роля.
Очевидно, като напуснали острова, те не помислили да оставят на Корнелиус неговото кану. Браун го освободил, преди да започне стрелбата, като му дал за сбогом един ритник. Тамб Итам се надигнал сред мъртвите и видял как назарянинът тича покрай брега между труповете и угасващите огньове. Той тихичко стенел. Изведнъж се хвърлил в реката, напрегнал всичките си сили и се опитал да тласне във водата една от лодките на бугите.
— После, до момента, в който ме видя — разказваше Тамб Итам, — Корнелиус стоя, загледан в тежкото кану, и се чешеше по главата.