Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Простете ми, туан, но… но… — започнал той със запъване.
— Какво? — извикал господарят му високо; видът му бил страшен, той се навел напред и с две ръце се държал за края на леглото.
— Не е безопасно за твоя слуга да се мярка сред народа — казал Тамб Итам след минутно мълчание.
Сега Джим разбрал. Той бил напуснал един свят благодарение на някакъв инстинктивен скок, сега другият свят — създаден от собствените му ръце — се рушал над главата му. Не било безопасно за неговия слуга да се показва сред народа му! Мисля, че тъкмо в този момент той решил да срещне катастрофата така, както според него било единствено възможно да я срещне; но на мен е известно само това, че Джим, без да каже нито дума, излязъл от стаята си и седнал пред дългата маса, както бил свикнал да урежда делата на своя народ ежедневно, раздавайки правда, която несъмнено вливала живот в неговото сърце. Тъмните сили няма да могат да му отнемат покоя отново.
Джим седял като мраморна статуя. Тамб Итам почтително заговорил за приготовленията за отбрана. Девойката, която Джим обичал, влязла и му заговорила нещо, но той направил знак с ръка и тя застинала при този ням повик за мълчание. Излязла на верандата и седнала на прага, сякаш да запази Джим с тялото си от външната опасност.
Какви мисли са минавали през главата му, какви спомени? Кой може да отговори? Всичко загинало и той — този, който веднъж се бил отклонил от своя дълг, отново загубил доверието на хората. Мисля, че тогава Джим се е опитал да пише — някому — и се е отказал от този си опит. Самотата се сключвала над него. Хората му поверили живота си — обаче никога не трябвало, както казвал той, да ги принуждава да го разберат. Онези, които били отвън, не го чули да произнася нито звук. По-късно, привечер, Джим отишъл до вратата и извикал Тамб Итам.
— Какво има?
— Много сълзи се леят. И гневът е голям — казал Тамб Итам.
Джим вдигнал към него очи.
— Ти знаеш — прошепнал той.
— Да, туан — отговорил Тамб Итам. — Твоят слуга знае и вратите са затворени. Ще трябва да се сражаваме.
— Да се сражаваме? За какво? — попитал той.
— За нашия живот.
— Аз нямам живот — казал Джим.
Тамб Итам чул как девойката при вратата извикала.
— Кой знае? — отговорил Тамб Итам. — Храбростта и хитростта ще ни помогнат може би да избягаме. Голям е страхът в сърцата на хората.
Той излязъл, мислейки смътно за лодките в открито море, като оставил Джим насаме с девойката.
Не ми достига мъжество да запиша тук онова, което тя ми откри за часа, който прекарала с него в борба за щастието си. Имал ли е той някаква надежда — на какво се е надявал, какво е очаквал — е невъзможно да се каже. Той бил неумолим и в нарастващото му упорство неговият дух, изглежда, се издигал над развалините на живота му. Тя му викала в ухото: „Сражавай се!“ Не можела да го разбере. За какво да се сражава? Джим се готвел по друг начин да докаже своята власт и да подчини фаталната съдба. Излязъл на двора, а след него излязла, олюлявайки се, и Джуъл, с разрошени коси, с изкривено лице, задъхваща се, и се облегнала на вратата.
— Отворете вратите! — заповядал той.
После, като се обърнал към онези от своите хора, които се намирали в двора, той ги пуснал да си вървят по домовете.
— За дълго ли, туан? — плахо попитал един от тях.
— За цял живот — отвърнал Джим мрачно.
Тишина се спуснала над града след взрива от вопли и ридания, който отекнал над реката като порив на вятъра, долетял от някаква обител на скръбта. Но слуховете се предавали шепнешком, вселявайки в сърцата ужас и страшни съмнения. Грабителите се връщали с големия кораб, с тях имало още много хора и никой в цялата страна нямало да успее да се спаси. Онзи смут, който се поражда при всяка катастрофа, овладял хората и те шепнешком споделяли подозренията си, като се поглеждали един друг, сякаш били свидетели на зловещо знамение.
Слънцето се наклонило над горите, когато тялото на Даин Варис било донесено в кампонга на Дорамин. Четирима души го внесли, загърнато в бяло платно, което старата му майка изнесла на вратите, за да посрещне с него сина си при завръщането. Те го положили пред краката на Дорамин и старецът дълго седял неподвижен, сложил ръце на коленете си и гледайки надолу. Короните на палмите леко се полюшвали и листата на плодните дръвчета шумолели над главата му. Когато старият накхода най-сетне вдигнал очи, целият му народ в пълно въоръжение стоял на двора. Дорамин бавно обгърнал с поглед насъбралото се множество, сякаш търсел да открие някого. Отново брадичката му се отпуснала на гърдите. Шепотът на многото хора се сливал с лекото шумолене на листата.