Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Аз — този, когото вие изпитахте и признахте за честен — моля да ги пуснете.
Той се обърнал към Дорамин. Старият накхода не се помръднал.
— Тогава — казал Джим — извикай Даин Варис, своя син, моя приятел, тъй като в тази работа аз няма да бъда вожд.
Глава четиридесет и трета
Тамб Итам, застанал зад стола на Джим, бил като поразен от гръм. Това изказване предизвикало смайване.
— Да ги пуснем да си вървят — това е моят съвет, а аз никога не съм ви мамил — настоял Джим.
Настъпило мълчание. Откъм тъмния двор се чул глух шепот, стъпки на много хора. Дорамин вдигнал тежката си глава и казал, че не бива да се чете в сърцата, както не бива да се докосва с ръка небето, но… се съгласил. Останалите, един след друг, изказали своето мнение: „Така е по-добре…“, „Нека си вървят…“ и тъй нататък. Мнозина — те били най-много — просто казали, че вярват на туан Джим.
В тази проста форма на подчинение на неговата воля е съсредоточено всичко — тяхната вяра, неговата честност и изявата на тази вярност, която го правела дори в собствените му очи равен с непогрешимите хора, които никога не излизат от строя. Думите на Щайн — „Романтик! Романтик!“ — звучали над пространствата, които вече никога не ще го върнат на света, равнодушен към неговото падение и неговите добродетели — няма да върнат и тази страстна и здрава привързаност, която му отказва възможността да пролива сълзи, зашеметена от голяма скръб и вечна разлъка. От момента, в който пълната истинност на тригодишния му живот сред тях като лъчезарен ден разпръсва тъмата на невежеството, страха и човешкия гняв, той престава да ми се струва такъв, какъвто го видях за последен път — бяло петънце, събрало в себе си всичката слаба светлина, разляла се по мрачния бряг и потъмнялото море. Не, виждам го по-голям и по-достоен за съжаление в самотата на душата му; дори тя за девойката, която го обичала най-много от всички, била жестока и неразрешима загадка.
Ясно е, че Джим повярвал на Браун; нямаше причина да се съмняваме в думите му, искреността на които като че се потвърждавала от грубата откровеност, от някаква мъжествена искреност в признаването на морала на неговите постъпки и последствията от тях. Но Джим не познавал безкрайното себелюбие на този човек, който — подобно на натъкнал се на съпротива деспот — изпадал в негодувание и отмъстителна ярост, когато се противели на волята му. Макар Джим да повярвал на Браун, той несъмнено се безпокоял да няма недоразумение, което можело да доведе до стълкновение и кръвопролитие.
Ето защо веднага щом си отишли малайските вождове, той помолил Джуъл да му донесе нещо за ядене, тъй като се готвел да напусне форта, за да поеме командуването в селото. Когато тя почнала да възразява, позовавайки се на умората му, той отвърнал, че може да се случи нещастие, а това никога нямало да си прости.
— Аз отговарям за живота на всеки човек в страната — рекъл той.
Отначало Джим бил мрачен. Самата тя му прислужвала, като поемала чиниите и ястията (със сервиза, подарен от Щайн) от ръцете на Тамб Итам. След малко Джим се развеселил; казал й, че тя трябва да остане комендант на форта за още една нощ.
— Ние не бива да спим, скъпа приятелко — заявил той, — докато нашият народ е в опасност.
По-късно Джим шеговито забелязал, че тя била по-мъжествена от всички тях.
— Ако ти и Даин Варис бяхте направили онова, което сте искали, нито един от тези нещастници нямаше да остане жив.
— Много ли са лоши? — попитала Джуъл и се навела над стола му.