Заслепяващият нож

На заранта се чувстваше нелепо добре. За десет секунди. Хвана се, че дори си тананика.

След това се сети за кинжала.

Изми се, облече си чисти дрехи и бързо надникна през открехнатата врата. Никакви шпиони — поне доколкото можеше да види.

Слезе по стълбището до етажа на старото си спално. Все още нямаше никакъв план, но знаеше, че не може да остави вечно една безценна реликва в някакъв случаен скрин. Шмугна се в спалното и бързо тръгна покрай леглата.

Леглото, под което беше скрил кинжала, беше заето от някого. Скринът беше преместен откъм краката, като на всички други заети легла. Гърлото му пресъхна.

Отвори бързо капака. Скътани дрехи, одеяло, няколко монети. Никакъв кинжал. По дяволите! О, по дяволите!

— Какво правиш с нещата ми? — попита някой откъм вратата на клозета. Беше ново момче, Кип не беше го виждал досега. Пъпчиво, мършаво, с родилно петно на шията.

— Имах някои неща в този скрин — каза Кип. — Къде са те? Какво си направил с тях?

— За какво говориш? В скрина имаше само одеяло. Ти крадец ли си?

— О, я млъкни!

— Ти си Трошача, нали? — попита момчето.

Страхотно. Кип не отвърна нищо. Излезе.

Слезе на долния етаж и отиде до тезгяха за ученици. Беше по време на лекции, тъй че опашка нямаше. Секретарят явно знаеше, че Кип пропуска лекции. Приближи се, без да бърза, и попита:

— Да не си се изгубил, младежо? — Държеше димяща чаша копи.

— Не, но нещо мое се е загубило. Имате ли място, където пазите изгубени неща?

— Да. Какво си загубил?

Кип преглътна.

— Моля те, не ми казвай, че си загубил пари, но не можеш да си спомниш точно колко са били. — Мъжът се усмихна подигравателно и отпи глътка копи.

— Не. Мм… — Кип говореше тихо. — Нож, в кания, бяла кожа от скат на, мм, дръжката, малко, мм… стъкло, инкрустирано в острието.

— Момчешките ви игри.

— Говоря сериозно.

Мъжът отпи още глътка копи, извъртя с досада очи и отиде до един сандък зад писалището си. Започна да рови из старите наметала и панталони.

— Робите чистят стаите, знаеш. Хитра пасмина. Никакъв морал. Крадат. Не е трябвало да оставяш нещо така… — Млъкна.

Кип чу непогрешимия звук на хлъзгащо се от кания острие. Сърцето му подскочи.

Мъжът се върна при тезгяха и сложи кинжала на него. Кип се ококори.

Дръпна го бързо от тезгяха.

— Може би, мм… ще е по-добре да не казвате на никого за това — почна Кип. — Не че е опасно, но… Искам да кажа, че е някак… невероятно важно, тъй че ако някой друг дойде да го търси, може би не сте го виждали и не знаете за какво говорят, нали? А ако изобщо разберете кой роб го е донесъл тук, предайте му благодарността ми. Може би му дължа живота си, или нещо такова.

Мъжът отпи равнодушно от копито си. На челото му бяха избили капки пот обаче.

„Нямам къде да скрия толкова голям нож.“

И сякаш че не беше ужасно очебийно, Кип пъхна кинжала в ръкава си. Дланта му скри дръжката, колкото можеше. Преглътна и затегна колана си с една ръка.

„Стягам си слабините.“