Забравената градина

— Не съм специалист по кожни проблеми — вдигна рамене Крисчън.

— А по какво?

— По онкология. Роуз пише ли още нещо, за което да се заловим? Цвят, размер, вид, брой?

— В повечето случаи говори с евфемизми — поклати глава Касандра.

— Типичното викторианско благоприличие. — Крисчън движеше лопатата напред-назад по пръстта, докато размишляваше. — Може да са от какво ли не. Белези, пигментация… споменава ли за операция?

— Не помня такова нещо. Каква операция?

Крисчън махна с ръка.

— Ами първото, което ми хрумва, е апандисит, бъбреци или белите й дробове. — Изви вежди. — Може би киста? Може ли да е попадала в близост до ферми?

— В имението има ферми.

— Това определено е най-честата причина за операция на деца през викторианската епоха.

— Какво по-точно?

— Паразит, тения. Живее в кучетата, но може да преминава у хората или овцете. Обикновено се настанява в бъбреците или в черния дроб, но понякога се оказва в белите дробове. — Крисчън вдигна поглед към нея. — Връзва се, но се опасявам, че тъй като не можем да попитаме Роуз или да намерим друга информация в албумите с изрезки, надали ще знаем със сигурност.

— Следобед ще ги прегледам отново да проверя дали не съм пропуснала нещо.

— А аз ще продължа да мисля.

— Благодаря ти. Но не си създавай излишни главоболия, наистина е просто любопитство. — Касандра надяна ръкавиците си и преплете пръсти, за да ги пристегне.

Крисчън няколко пъти зарови лопатата си в пръстта.

— Имаше твърде много смърт.

Касандра го погледна.

— В работата ми, в онкологията. Беше твърде жестоко. Пациентите, семействата, загубата им. Мислех, че ще успея да се справя, обаче с течение на времето ти се струпва все повече…

Касандра се замисли за последните дни на Нел, за отвратителната стерилна миризма в болницата, за студените и голи оцъклени стени.

— Тази професия не беше за мен. Установих го още в университета.

— Не ти ли хрумна да смениш специалността?

— Не исках да разочаровам майка си.

— Тя е искала да станеш лекар ли?

— Не знам — погледна я той. — Почина, когато бях малък.

В този миг Касандра разбра — рак. Разбра и защо той толкова искаше да забрави миналото.

— Съжалявам, Крисчън.

Той кимна и вдигна очи, когато над главите им прелетя птица.

— Май ще вали. Когато полските врани пикират така, се задава дъжд. — Усмихна се стеснително, сякаш се извиняваше за внезапната промяна на темата. — В сравнение с местния фолклор метеорологията ряпа да яде.

Касандра взе греблото.

— Да поработим още половин час и край за днес.

Изведнъж Крисчън сведе поглед към земята и заровичка с носа на обувката си в пръстта.

— Знаеш ли, канех се да пийна нещо в кръчмата на път за къщи. — Вдигна очи към Касандра. — Дали не би искала да дойдеш?

— Разбира се — чу се тя да отговаря. — Защо не.

Крисчън се усмихна и лицето му се отпусна.

— Страхотно. Това е страхотно.