Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но Сади Бърк като че ли четеше направо мислите ми — аз поне имах такова чувство — и със светкавичен боксьорски удар ме халоса с името:
— Да, тя, тази Стантън, Ан Стантън!
Погледнах Сади в лицето и за миг ми стана жално до сълзи за нея. И това най-много ме удиви. Да, стана ми жал за Сади. После престанах да чувствувам каквото и да било. Не ми беше жал дори за самия мен. Бях като дърво и си спомням с каква изненада открих, че краката ми, макар и дървени, работят безупречно и крачат право към закачалката, където дясната ми ръка, макар и дървена, се вдигна да откачи старата панама и я сложи на главата, а после краката ме понесоха право към вратата, през дългата приемна с килим, дебел и мек като окосена ливада напролет, през другата врата и по кънтящите мраморни стъпала.
И навън — към белия свят, който изглеждаше по-широк от всякога. Той вървеше безкраен по белия, залян от слънце бетон, извиващ между бронзовите статуи и ярките цветни лехи, оформени като звезди и полумесеци, вървеше безкраен през зелената морава към бухналите зелени кълба на дърветата, вървеше безкраен към небесната синева, откъдето слънцето изливаше на потоци кристална лава зной, която изпепеляваше всичко, защото последният дъх на пролетта бе отлетял, отлетял завинаги и с него бе отлетяла завинаги и онази едрогърда, напращяла хубавица с лице като праскова и със ситни капчици пот по челото, покрай пшеничените коси, и оттук нататък всичко щеше да бъде кокали и жили, и спечено лице на вещица, и зелен жабуняк на дъното на пресъхналото езеро, около който земята, спечена и попукана, стои като шугава.
Не преставах да се учудвам колко добре работят краката ми, които ме носеха по белия бетон на автомобилната алея, и как въпреки нейната безкрайност, въпреки безкрайността на моравата с дърветата накрая те останаха зад гърба ми и аз вече се движех по улицата, сякаш понесен от потока кристална лава. Вглеждах се с неимоверно любопитство в лицата на минувачите, но не намирах нищо красиво или забележително в тях и дори не бях уверен, че са реални. Защото се изискваха огромни усилия, за да повярвам в тяхната реалност, но за да повярвам в тяхната реалност, трябваше да повярвам в собствената си реалност, но за да повярвам в собствената си реалност, трябваше да повярвам в тяхната реалност, но за да повярвам в тяхната реалност, трябваше да повярвам в собствената си реалност и така — раз-два, раз-два, раз-два, като маршируващи нозе. Ами ако нямаш нозе? Ако те са дървени? Ала аз ги погледнах и се оказа, че маршируват: раз-два, раз-два, раз-два.
Маршируваха дълго. И пренасяйки ме през безкрайността, накрая ме доведоха пред една врата. После вратата се отвори и вътре, в прохладната, бяла, затъмнена стая ме посрещна Ан Стантън, облечена в светлосиня, прохладна ленена рокля, върху която се очертаваха свободно отпуснатите дълги, изящни бели ръце. Аз знаех, че това е Ан Стантън, макар и да не я погледнах в лицето. Бях се вглеждал в други лица, във всички лица, срещнати по пътя, бях се вглеждал в тях съвсем открито, с най-голямо любопитство. Ала сега не поглеждах нейното.
Накрая вдигнах очи към него. Тя посрещна твърдо погледа ми. Аз не казах нищо. И не беше нужно. Защото, гледайки ме в очите, тя кимна леко с глава.
Глава седма
След като посетих в това майско утро Ан Стантън, напуснах града за известно време — за осем дни. В това утро аз излязох от апартамента й, отидох до банката да изтегля малко пари, изкарах колата от гаража, събрах си куфара и заминах. Заминах по дългия бял път, опънат като струна и гладък като стъкло, който трептеше мокър в маранята и звънтеше под гумите като изопнат нерв, който си дръпнал. Карах със седемдесет и пет мили в час и все не можех да догоня мокрото петно, което блестеше току пред самия хоризонт. След известно време слънцето започна да бие в очите ми, защото пътувах на Запад. Затова спуснах козирката, присвих очи и натиснах докрай педала за газта. И продължих да се нося на Запад. Защото, рано или късно, всички отиваме на Запад — в царството на вечните сенки. На Запад отиваш, когато почвата е вече изтощена и по старите поля настъпва борът. На Запад отиваш, когато получиш писмо с думите: „Бягай! Всичко е разкрито.“ На Запад отиваш, когато погледнеш ножа в ръката си и видиш, че той е окървавен. На Запад отиваш, когато ти кажат, че си цирей в тялото на империята. На Запад отиваш, когато чуеш, че планините там са пълни със злато. На Запад отиваш, за да растеш ведно със страната. На Запад отиваш, за да доживееш старческите си дни. Или просто отиваш на Запад.
Аз просто отивах на Запад.