![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Всичко свърши. Никога повече нямаше да види този здравеняк с извити вежди и черни като въглен очи. Обърна се да го погледне за последен път с насълзени очи. Може би Али щеше да я напусне дори и в сънищата, в мечтите й.
– Почакай, Есма!
Обърна се с надежда.
– Щом си дошла при мен, защото съм Али, защо ме подозираш, че ще сцепя думата ви на две? Страх ме е за теб, Есма – много повече, отколкото за мен. Тази работа няма да остане тайна и потайна. Навсякъде гъмжи от шпионите на двореца. Със сигурност ще излезе наяве. Хайде, нека моят врат да намаже въжето вместо теб. Но теб също няма да те оставят жива. Не го ли разбираш?
– Разбирам го, Али.
– Ще те убият.
– Знам.
Али се доближи до нея. Хвана я за раменете и я погледна в очите. Изтри с пръст сълзите, които се стичаха по бузите й.
– Хайде да тръгваме! – промълви.
Есма погледна любимия с признателност. Възнагради го с най-очарователната си усмивка.
– Нека да видим! – продължи Али. – Що за човек е този Исмаил от Алаийе, в когото до полуда се е влюбила едничката дъщеря на могъщия султан Сюлейман и заради когото моето сърце е готово да приеме смъртта, само и само те двамата да се срещнат. Добър ли е или лош?
Замълча.
– А и да видим дали ще приеме.
– Какво?
– Да дойде тук. Да се срещне с Михримах.
– Защо да не приеме?
– Хубавице моя, Есма, хайде, ние приехме да умрем в името на това дело. Този, босоногият, няма ли да се пресети, че в края на краищата цялата работа ще приключи с палач?
Когато Есма излезе от дюкяна на Ипекчи и се озова на тясната уличка, за да се увери, че е спечелил сърцето й, Али я подпита:
– Как се чувстваш сега?
Есма му отговори с лека, закачлива и изпълнена с благодарност усмивка. Не й се обърна езикът да каже какво чувства. Страхуваше се да го признае дори пред себе си.
Вътрешният й глас предупреждаваше: „Ще се случат много лоши неща, Есма. Много лоши. Ужасни неща!“.
***
След последната криза го извадиха от спалното помещение.
– Виж, Исмаил – каза му сержантът. – Не се сърди, не се цупи! Болен си. Хване ли те епилепсията, няма начин да те удържаме. Толкова силен юнак си, много мъки си изтърпял. Няма изтезание, на което да не си би и подлаган в ръцете на гяурите, но така повече не може да продължава. Миналата нощ непрекъснато крещеше: „Няма да умра, без да прережа нечие гърло!“ Едва успяха да изтръгнат камата от ръцете ти. Шестима от моряците ми са целите в рани. Нито ръце им остави, нито глави.
Имаше право човекът. Той беше смъртна заплаха. Ходеща смърт, Самият Азраил, ангелът на смъртта.
В спалното помещение тези, които бяха най-близо до него, се разбягаха. Никой не искаше да лежи наблизо. Нощем при най-малкия шум всички моряци скачаха от леглата си с мисълта, че Исмаил пак е изпаднал в криза.
– Е, щом е така – измрънка той пред сержанта, – не мога сам да свърша със себе си. Грехота е. Издай заповед един от моряците някоя нощ да ми види на бърза ръка сметката. На, заклевам се тук. И на този, и на онзи свят няма да съжалявам. Ако в смъртния час ангелът съдник застане пред нас и каже: „Този ще ти вземе душата!“ аз ще се съглася.
– Де гиди луд човек! – засмя се накриво сержантът. – Ти нас за какво ни имаш? За банда убийци, които ще размахат ятаганите си да убиват своя си другар затова, че им нарушил спокойствието и покоя? Не те ли е срам да говориш такива неща!
– И какво може да се направи? Какъв е изходът?
– Ето какъв е изходът, Исмаил – каза сержантът с вид, който не търпеше възражение. – През нощта ти повече няма да спиш в общото помещение. Зад кухнята има една малка стая. Там ще ти подредят легло. Има и дежурни по кухня. Изпаднеш ли в криза, луднеш ли отново, ще пуснат резето на стаята. Ето това ни дойде наум.
Така и постъпиха. Взеха му ножа, камата.
След вечерния намаз Исмаил влизаше в своята малка килийка с миниатюрно прозорче и железни решетки. Още първата вечер подхвърли на дежурния, който затвори вратата зад гърба му:
– Виж, момче, ти си пускай предварително резето на тая врата!
Видя, че е разколебан, и затова настоя:
– Пускай го, пускай го! Бях прославеният Исмаил от Алаийе, сега станах епилептик. Нямаме кама и нож, но си имаме зъби и нокти. Хванат ли ме конвулсиите, като вампир ще връхлетя в спалнята на моряците. Зъбите и ноктите ми стигат, за да почна наред да убивам. Пускай резето!
Отключваха го по време на сутрешния езан.
Някои нощи откъм килията на Исмаил се разнасяха ужасни крясъци. Непрекъснато се редуваха ругатни и проклятия.
Една нощ дежурният дочу отвътре странни гласове. Исмаил като че ли си говореше с някого. Погледна през решетката на прозорчето. Сам беше. В леглото си. Само че си люшкаше главата на две страни и бълнуваше нещо. На сутринта изтича при сержанта и му докладва.