Отдел Убийства: Илюзия за грях

Очите на Ира загледаха уплашено, цялата кръв се оттегли от лицето й и тя пребледня, при което пъпките й станаха още по-ярки и забележими. Твърде много лоши новини й се бяха насъбрали през последните седмици и от сериозния разговор със служителката на криминалната милиция тя вече не очакваше нищо добро.

Сърцето на Настя се свиваше от жалост към момичето, останало сам-само да се бори в този огромен свят сред самодоволни и благоденстващи хора, но съзнаваше, че не бива да крие от нея истината, която призна доктор Волохов. Ира има право да знае кой е истинският й баща и какво е направил с нея, с майка й, сестрите и братчето й.

Настя започна бавно да разказва, като старателно подбираше думите си, за да не изплаши Ира още повече и да събуди у нея отвращение към самата себе си и към своите близки. Защото именно това беше станало с майка й — когато е узнала за експериментите на Волохов, тя си е помислила, че е родила и отглеждала не деца, а изроди, чудовища, някакви изкуствени хора. А всъщност не е така, те са си нормални деца, макар и донякъде болнави от облъчването, но не са нито изроди, нито чудовища. Единственото, което Настя реши да премълчи засега, бе че Ира вече почти цяла година живее стая до стая с баща си.

Ира я слушаше напрегнато с леко разтворени устни, но не ужас виждаше Настя на болезненото й личице, а някакъв странен израз на разбиране или неопределено презрение.

— Значи това е благодарение на него, така ли? — попита девойката, когато Настя завърши разказа си.

— Кое?

— Това, че съм в състояние да работя по толкова много и да издържам семейството ни. Ако не са били тия негови експерименти, аз нямаше да мога нищо да направя, нали така?

— Ирочка, ако не беше той, нямаше да се налага да работиш толкова много. Твоята майка, твоите сестри и братчето ти щяха да бъдат здрави, баща ти нямаше да умре и ти щеше да живееш съвсем различно.

— Не е сигурно — поклати глава девойката. — Всичко се случва и не се знае как щеше да ни продължи животът. Значи мама за нищо не е виновна?

— Разбира се, че не е виновна. Тя просто се е побъркала от ужас и мъка, когато е узнала какво са ви сторили.

— Не — отново поклати Ира глава, — въпреки всичко той е имал добри намерения. Искал е да ни направи двамата с Павлик силни и издръжливи, а Натка и Олечка — способни и талантливи. Искал ни е доброто. А мама не е оценила това. И е постъпила така, че всичко да стане само лошо. Трябвало е да му вярва, щом го е обичала и му е раждала деца. На нейно място аз нямаше да постъпя така. А може ли да се запозная с него?

— Защо?

— Ми нали ми е баща. Тоест наш баща.

— През тези шест години той с нищо не ви е помогнал, Ира. И за жалост може би не сте му нужни.

— Не е така, аз знам, че сме му нужни. Просто се е чувствал много виновен, задето е станало така, и затова не е признал, че е наш баща. Нали сама казахте, че е ходил при хлапетата в болницата и при мама в приюта. Значи не сме му безразлични. Аз мисля, че непременно трябва да се запозная с него и да му кажа, че за нищо не го смятам виновен и че той не е длъжен да отговаря за постъпките на мама.