Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Милиционерският ви хумор е толкова тънък, че не мога да го доловя — високомерно отвърна академикът.

— Жалко — повтори Настя, — а професор Чистяков ми беше казал, че сте интелигентен мъж, с добре развито чувство за хумор. Очевидно се лъже.

— Вие се познавате с професор Чистяков? — оживи се директорът. — И позволете да попитам, откъде?

— Аз съм негова съпруга — бавно натърти Настя, гледайки го в очите невъзмутимо и нахално.

— Вие сте съпруга на Алексей Михайлович Чистяков? — отново попита академикът.

Настя кипна и даде воля на яда си. Вече беше сигурна, че директорът ще изпълни всичките й молби и указания, но въпреки това не можа да се сдържи. Винаги я вбесяваха началниците, които обичат да се разпореждат като господари в службата, сякаш им е бащиния, и смятат всичко и всички в тая бащиния за своя лична собственост. Навярно академикът не би се споминал от скръб, ако монографията на Дюроа изчезне от библиотеката, но той се възмущава от самия факт, че някаква си там милиционерка смята за възможно да рискува неговата собственост. При това началник като него може да гледа през пръсти, че библиотечният фонд най-безсъвестно се разграбва от сътрудниците на самия институт. По принципа: „Ти си стопанин тук, и твой закон е да мъкнеш вкъщи от завода, та ако ще пирон да е.“

Обаче ако някой друг дръзне да отмъкне тоя пирон, ще се вдигне скандал до Бога. Как смее да посяга на народното богатство!

— Сигурно предполагате, че служителките от милицията трябва да имат за съпрузи само постови милиционери, а? — едва сдържайки яростта си попита тя. — И съответно професорите по математика да са женени най-малко за доцентки? Какво толкова ви изненадва, Виктор Иванович? Очевидно са ви внушавали, че в милицията работят само безмозъчни идиоти, нагли рушветчии и невежи тъпанари, които нямат място сред докторите на науките? Четиридесет минути седя вече в кабинета ви и не мога да ви накарам да проумеете нещо, което би разбрало и едно дете. Да, има риск, и то твърде голям риск, че монографията на Дюроа ще излезе от вашия институт завинаги. Че библиотеката ви повече няма да разполага с тази чудесна научна творба. И какво от това? Ще се свърши светът ли? Екземпляр от превода й има в Московския държавен университет, още един — в института, чийто ръководител е вашият колега академик Виников, има по един екземпляр и в „Ленинката“, и в архива на ВЦП, където е направен преводът, така че при известно усилие, уверявам ви, твърде нищожно усилие от ваша страна ще можете да компенсирате загубата си. А престъпниците, които на всяка цена искат сега тази книга, държат в ръцете си един човешки живот, дори може би не само един. Ако бъде отнет животът на тези хора кой и как би компенсирал подобна загуба? Знаете ли, случвало ми се е да се сблъсквам с учени, които са се отдали на своята наука до такава степен, че забравят за живите хора. Тази всеотдайност към науката е нещо прекрасно и достойно за голямо уважение, защото хората са смъртни, а научните открития остават за векове и служат на цялото човечество. Но човечеството, заради което вие полагате такива старания, се състои от отделни хора. А вас те изобщо не ви интересуват. Навярно сте чували тъжната история на професор Бороздин, който изобрети апарат за стимулация на агресивен психологически фон във войските и го изпробва върху населението на Москва. Не ме карайте да си мисля, че и вие сте като него.