Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Саймън се спотаи още по-навътре в прикриващия го мрак, изтръпнал и разтреперан. Щяха ли да разберат, че е тук? Можеха ли… да го подушат?

Тъкмо се питаше, когато облечените в тъмни мантии същества спряха съвсем близо до укритието му, нащрек като дебнещи кучета. Саймън затаи дъх и застина в абсолютна неподвижност. След като мина доста време, норните се извърнаха рязко и едновременно, сякаш обединени от някаква безмълвна връзка, и продължиха нататък. Саймън изчака още няколко изпълнени с ужас мига и надникна предпазливо иззад ъгъла. В тъмното не можеше да ги види, но виждаше хората-воини, които се отдръпваха мигновено от пътя им като от змии. За миг силуетите на норните се очертаха на фона на един от огньовете — сякаш двама закачулени близнаци, демонстриращи абсолютно пренебрежение към човешките същества около себе си. После норните отново потънаха в мрака.

Това беше нещо неочаквано. Норни! Белите лисици тук в самия Хейхолт! Нещата бяха много по-зле, отколкото беше очаквал. Но нали Гелое и останалите бяха казали, че безсмъртните не могат да се върнат тук? Вероятно бяха имали предвид, че Инелуки и неумрелите му слуги не могат да се върнат. Но дори това да беше вярно, в момента беше съвсем незначителна утеха.

Така че Средният двор гъмжеше от войници и из крепостта свободно обикаляха норни, безмълвни като ловуващи бухали. Саймън настръхна. Беше сигурен, че Външният двор също е препълнен с черни римърсгардци или наемници от Тритингите, или всевъзможни главорези, каквито Елиас беше успял да закупи с еркинландско злато и магиите на Краля на бурите. Беше му трудно да повярва, че много от самите кралски еркинландски гвардейци, дори най-безмилостните, са останали в това обитавано от призраци място с норните с лица на черепи: безсмъртните бяха заплашително различни. Беше лесно да се забележи дори за съвсем кратък миг, че войниците в Средния двор се бояха от тях.

„Сега вече имам основание да избягам не само за да спася собствената си кожа. Джосуа и останалите трябва да узнаят какво се случва тук“. Той усети порива на надеждата. „Може би обстоятелството, че норните са тук при Елиас, ще убеди Джирики и останалите сити. Народът на Джирики ще трябва да се притече на помощ на простосмъртните, не е ли така?“ Саймън се опита да разсъждава разумно. „Всъщност би трябвало да се опитам да се измъкна веднага. Стига да успея. С какво бих могъл да помогна на Джосуа и всеки друг, ако не го направя?“

Но той все още не знаеше почти нищо. А беше тъкмо онова, от което най-много се нуждае всеки пълководец — внедрен в самия вражески лагер наблюдател. Познаваше Хейхолт като пръстите на ръката си — както фермер познава нивата си и ковач наковалнята си. Трябваше да е благодарен единствено на късмета си, че досега беше успял да оцелее — наистина на късмета, напомни си той, но уменията и съобразителността му също имаха немалък принос, и благодарение на това сега можеше да се възползва от ситуацията.