Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Зае се с най-близкия, отби насочения надолу удар, прониза слабините и го остави да продължи напред — човекът след мигове щеше да припадне от ужас и от загуба на кръв. Друг опита да го стъпче с коня, но той се хвърли настрани и се претърколи. Изправи се на крака и се обърна, като очакваше да бъде прегазен, но конникът бе зает — удряше се по лицето и крещеше от усещане за безсилие. Виковете прераснаха в болка и даже ужас. Мечът изхвръкна от хватката му, а ръцете се притиснаха към лицето. Тъмен облак от насекоми обкръжи мъжа. Той запищя и падна от коня, който уплашено избяга. Рилиш отиде до мятащото се, давещо се същество в тревата. По целия склон хората падаха, вкопчваха се в плътта си, пищяха от болка и смразяващ кръвта ужас.

Тялото в нозете на Рилиш застина. От него се издигна и се разпръсна рояк насекоми. След тях се показаха блесналите розови и бели извивки на костта там, където бе било лицето на човека. Сякаш взрив — множество бълхи, оси и едри като хлебарки мухи се изляха измежду зиналите зъби на трупа като издихание на заразна болест. Рилиш се дръпна и повърна рядкото съдържание на стомаха си.

Кашляше и бършеше уста, когато видя да ги доближават нови ездачи. Колона уикски конници. Обкръжиха основата на хълма. Двама ездачи скокнаха от високите си изрисувани коне и изтичаха нагоре. И двамата носеха къси наметки от пера на врана, и двамата бяха юноши. Рилиш почисти мечовете си в тревата и после бавно се изкачи до носилката. Бедрото го болеше като от счупване.

На върха видя двамата ездачи — бяха се хвърлили на земята край носилката и целуваха детето, стискаха ръката му, държаха го за брадичката, разглеждаха учудено лицето му и бърбореха на уикски. По лицата им се стичаха сълзи, а те не ги забелязваха.

До Рилиш дойде Струната.

— Чудото на Трейк, господине — въздъхна благоговейно той. — Знаете ли кои са тия двамата?

— Да, сержант. Зная.

— Мисля, че сега по границата ще се лее кръв и че лично Гуглата ще състави списъка със загиналите.

— Така е, сержант. Мисля, че си прав.

Рилиш седна, сне шлема и избърса потта от лицето си. Отпи вода и изплакна уста.

Най-накрая, с падането на вечерта, двамата — близнаци, млади мъж и жена — се изправиха пред Рилиш. Той се надигна и се поклони от признателност, която и двамата отмахнаха с ръка.

— Дължим ви повече, отколкото можем да ви платим, господин лейтенант — каза момчето.

— Просто изпълнявах задълженията си.

— Нима? — рязко произнесе момичето; очите й бяха тъмни и блестяха съвсем като на врана. — Бих казала, обратното на задълженията ви.

— Дългът ми към Империята.

Двамата се спогледаха и обмениха мисли без думи.

— Във всеки случай, нашите благодарности — каза момчето и се обърна да си върви. — Ще ви съпроводим до Златните хълмове.