Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Господин лейтенант?

— Да, сержант?

— Неприятности пред нас, господине. Малка дружина въоръжени заселници. Според разузнавачите трябва да се захванем с тях. Има голяма вероятност да ни засекат.

По някаква причина на Рилиш му беше трудно да говори.

— Разузнавачи, сержант?

Изчервяване.

— А, момчетата и момичетата, господине.

Движението им се забави и спря. Сержант Струната приклекна ниско. Рилиш се взираше в него и опитваше да се съсредоточи. Нещо със зрението му не бе наред.

— Много добре, сержант. Обкръжавате ги, залпова стрелба, после настъпвате. Никой не бива да се изплъзне.

— Тъй вярно. Тя нареди съвсем същото.

— Тя, сержант?

Отново изчервяване.

— Гривата, господине.

— Това на кръста й твоят нож ли е?

— Да, господине.

— Това няма ли някакво значение при уикците?

Сержантът разсеяно гледаше настрани.

— О, да, има, господине. Навремето не го знаех. Трябва да вървя, господине.

— Добре, сержант — но той вече си бе тръгнал. Изпита някакво смътно раздразнение, но пък не беше сигурен защо. Зад него другата носилка стоеше прикрита сред високата трева. Притеснените й носачи бяха коленичили наоколо. Рилиш имаше ясното усещане, че по-големите деца, момчета и момичета, пазеха носилката. Докато гледаше, от тревата като по вълшебство изникнаха деца, говориха с малчугана на носилката и забързаха нанякъде. Сякаш предаваха сведения и получаваха указания от момченцето. Той се засмя на гледката. Ръката на един от неговите носачи разтърси рамото му.

— Тихо, малазанецо — произнесе момчето.

Тихо! Как смее! Рилиш се помъчи да седне изправено; щеше да му покаже какво значи уважение. През крака му премина светкавица. Болката превърна зрението му в тъмен проход, изтътна в ушите му като срутване и той не усети нищо повече.