Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Пот бе избила по плющящите останки от туниката на сержанта. На шлема му се вееха две пера от врана. Рилиш ги разгледа и вдигна вежда. Струната потръпна и се сви.

— За в случай, че се отделим от колоната, господине. Безопасно преминаване и подобни, тъй ми казаха.

— Разбирам.

Рилиш вдигна брадичка на запад, където замъглени кафяви хълмове се издигаха на хоризонта.

— Нашето направление?

— Тъй вярно. Златните хълмове. Някакви свещени места за уикците, господине.

— Така, значи Гривата е уверена, че там ще намери други бежанци.

— Тъй вярно, господине.

— Много добре. И… добре свършена работа, сержант.

— Благодаря, господине — Струната отдаде чест и си тръгна.

Рилиш въздъхна, отново нахлупи шлема си и закрачи. Щом положението е такова, трябваше да се замисли какво ще прави, след като се оттегли от отговорностите си. Да върне отряда при областния си началник в Унта? Да получи военен съд по бързата процедура и екзекуция? Щеше ли Юмрук Д’Еббин да се задоволи само с неговата глава, или щеше да хвърли хората в затвора като метежници? Винаги можеше да се обърне към Върховен юмрук Ананд — той имаше славата на справедлив човек. Може би трябваше да разпусне поделението си и да се завърне сам. Или да не се връща въобще. Официалното заключение щеше да бъде, че го предполагат мъртъв. Помисли си за бедното семейно имение до грисийската граница; сега трябваше да зреят сладките кратуни.

При него се завърнаха образите от трескавите му бълнувания и той изсумтя от смешното самовъзвеличаване. Поделението му в Корел бе покосено, покосено бе и поделението му на уикската граница; май най-добре за всички щеше да бъде просто да захвърли шлема си. Ала лицето на Таджин нямаше да изчезне. Момчето се казваше Таджин. Не можеше да затвори очи и да не го види.