И се възправи сянка [bg]

Военнопленници

Ямата беше дълбока десет стъпки и покрита с дървена решетка. Гледано отдолу, от пръстения под, небето беше като ярък кръг, пресичан от време на време от някоя птица, носеща се по вятъра, които те не усещаха. Мъжете изпъваха шии, за да наблюдават кръга. Тук, долу, нямаше нищо друго за гледане, бяха сами, превърнати в жалки смачкани останки, изпълнени със спомени за страданията, през които бяха преминали.

Беше третият ден от пленничеството им. Всичките бяха облечени в мръсни дрехи от жълт памук, чиято долна част беше прикрепена с копчета, за да могат да я свалят, когато имат нужда да се облекчат. Ръцете и краката им бяха оковани. До един имаха натъртвания, порязвания и вътрешни наранявания.

Бул току-що беше изплюл водата на пода и гледаше втренчено гнилия зъб, който беше извадил от устата си.

— Вземи — прошепна той и подаде меха на стария си боен другар.

Първоначално Бан не отговори. Просто гледаше невиждащо отсрещната стена от пръст и далеч отвъд нея. От покритото му с мръсотия лице се виждаха само зачервените очи и лилавата подутина на бузата му, където кожата беше възпалена от отворена рана. Ръката му, положена на изпънатия му крак, трепереше силно. Беше притиснал другата си ръка към къркорещия си корем. Всички бяха недохранени и гладни.

Бан се беше оплакал, че не чува с дясното ухо, затова Бул го сбута и мъжът бавно обърна глава, погледна към меха с вода, после към Бул, след което отново впери очи в стената.

Бул усети подобна на гадене немощ. Той подхвърли меха с вода на главен сержант Чиланос, който също не проговори, но в очите му проблесна благодарност. Когато свърши, подаде меха на следващия мъж. Тази възтопла вода беше единственият лукс, с който разполагаха. Всеки отпиваше по малко от нея като от вино.

Вече три дни бяха лишени от почти всичко. Беше им забранено да говорят, макар да го правеха скришом, когато скуката най-сетне притъпеше страховете им. Не им позволяваха и да спят. Пазачите хвърляха камъчета по онези, които си затваряха очите. През нощта войниците пикаеха върху тях, докато те стояха свити от изтощение.

Известно време Бул оглеждаше мъжете, които често заставаха над тях, опитвайки се да открие гиганта от северните племена, който го беше спасил. Искаше му се да му изкрещи — Погледни… погледни за какво ме спаси! Но от мъжа нямаше следа и Бул предположи, че той е умрял от раните си.