Черното копие и сянката на Властелина [bg]

През това време Олмер повдигна с обтегнатите в черна ръкавица пръсти гривната на Дребосъка и отново изучаващо го погледна в лицето.

- Я свали това нещо!

- Не мога! – изхриптя Дребосъка.

- Така ли? Тогава аз ще опитам... Зарах! Инструментите ми!

- Ти желаеш смъртта ми, Господарю мой! – Дребосъка едва мърдаше устни, от гърлото му излизаше сподавено хъркане, а лявата ръка на джуджето трескаво търсеше на пояса кинжала си, неговото вярно даго.

- Ще видим, ще видим... – Говорейки, Олмер се порови в донесеното кожено чувалче и извади нещо като малка пила. – Дай си ръката!

- Не прави това, Господарю... – опита се да се застъпи Фолко.

Без да бърза Сандело се отдалечи от креслото, на което се подпираше, и пристъпи напред, като се озова между Господаря и хобита. Дясната ръка на Гърбавия се плъзна под наметалото и острият слух на хобита усети едва доловимото съскане на изваждан от кания кинжал, старателно почистен и добре смазан... Сандело гледаше право към хобита и Торин, като че ясно казвайки им: „Само да сте мръднали!

„Ножовете! Ножовете на колана!“ – проблесна в главата на Фолко.

- Я си отпусни ръцете – спокойно го посъветва Сандело. – И моля те, дръж ги пред себе си, понеже съм доста мнителен...

Фолко. чувстваше, че погледът му започва да се замъглява от омраза. На четири крачки от него се готвеха да измъчват до смърт приятеля му, а той съвсем нищо не можеше да предприеме, освен може би да завие като вълк от срам и безсилие. Без да сваля очи от Гърбавия, Торин лека-полека отстъпваше назад към най-близкия стълб – в шатрата няма оръжие, но има факли...

От момента, в който Гърбавия прекрачи напред, минаха само няколко мига. После се чу скърцане на метал в метала... и Дребосъка нададе такъв сърцераздирателен вопъл, изпълнен с толкова болка, която не би могла да се изтърпи, камо ли да се представи. Торин и Фолко. скочиха от местата си, наметалото на Сандело безшумно отлетя настрани и започна бавно да пада, подобно на странна птица – и тогава в средата на шатрата, въртейки се, плюейки и подскачайки, презглава се изтърколи Дребосъка. С лявата си ръка той притискаше към гърдите си дясната и, без да спира крещеше най-черни ругатни. Общият смисъл на изключително изразителната му тирада се свеждаше до това, че само най-големите глупаци, на които Дребосъка дори не би доверил да метат пода в ковачницата му, си позволяват да не вярват на Черните джуджета, и ако тази сбирщина така наречени водачи продължи да посреща така всички новопристигащи, войската им никак няма да се увеличи, а тъкмо наопаки – съществено ще намалее...

- Спрете! Всички да останат на място! – изкрещя внезапно Олмер, като стремително се изправи и на мига се озова до Дребосъка, и навреме, защото ръцете на Торин се протягаха към гърлото на Гърбавия, чийто кинжал вече сочеше гърдите на джуджето.

- Прости ми, джудже... – проговори Господаря, слагайки ръка на рамото на Строри. – Да, ужасна вещ носиш! Но почакай, сега ще се опитам да облекча страданията ти.